— Обеща скоро да се прибере у дома и да завърши гимназия. Уговорихме се в неделя да вечеряме заедно вкъщи.
— Той спази ли уговорката?
— Да. След като си тръгна, открих, че е влизал в спалнята и е откраднал кутията ми с бижута. — Ракел си пое дъх пресекливо. — Вътре беше и пръстенът, който ти ми купи от Западния площад.
— От Западния площад?
— Забрави ли?
Мозъкът на Хари трескаво върна лентата назад. В паметта му се врязваха черни петна, породени от безсъзнание, бели — от изтласкани спомени, и големи празнини, оставени от алкохола. Имаше обаче и спомени, обагрени в ярки цветове. Например от деня, когато се разхождаха покрай битпазара на Западния площад. И Олег ли дойде с тях? Да, бяха тримата. Разбира се. Снимката, направена със самоснимачка. Есенната шума. Или е бил друг ден? Ходеха от сергия на сергия. Стари играчки, сервизи, ръждясали табакери, грамофонни плочи със или без обложки, запалки. И златен пръстен.
Стоеше си толкова самотен. Хари го купи и го сложи на пръста ѝ. За да му намери дом — каза ѝ тогава. Или нещо в този дух. Изрече някаква сладникава фраза, защото знаеше, че Ракел ще се трогне от проявата на чувствителност, от това замаскирано любовно обяснение. А вероятно с този жест Хари действително бе искал да ѝ засвидетелства любовта си. Тогава и двамата много се смяха: заради постъпката му, заради пръстена; защото знаеха какво си мисли другият. И защото този износен евтин пръстен представляваше квинтесенция на всичко, което искаха и от което същевременно се бояха. Обещание да се обичат безрезервно и силно, а когато охладнеят един към друг, да се разделят. Ракел го напусна по съвсем различна причина, разбира се. Много по-основателна. Въпреки това бе запазила сантименталната джунджурийка. Беше я скътала в кутията си за бижута, завещани ѝ от баба ѝ — австрийка по произход.
— Какво ще кажеш да се поразходим, докато още има слънце? — предложи с усмивка Ракел.
— Дадено — Хари също ѝ се усмихна.
Тръгнаха по криволичещия път към хребета на възвишението. Последните слънчеви лъчи обагряха листата на дърветата на изток в огненочервено, а водата във фиорда блестеше като разтопен метал. Ала именно построеното от човешка ръка в града под нозете им омагьосваше неизменно Хари. Къщите, парковете, пътищата, крановете, корабите на пристанището. Вече се появяваха светлини. Напред-назад сновяха автомобили и влакове. Опияняваше го съвкупността от човешките творения. Вълнуваше го въпросът, който само човек, разполагащ с достатъчно време да спре и да се вгледа в забързаните мравки, може да си зададе: защо?
— Сънувам, че съм свободна и спокойна — довери му Ракел. — А ти?
— Че се намирам в тесен коридор и ме затрупва лавина — сви рамене Хари.
— Уф…
— Известна ти е моята клаустрофобия.
— Често сънуваме страховете и желанията си. Лавината те заличава, погребва те, но, от друга страна, ти дава сигурност, защита, нали?
Хари зарови още по-дълбоко ръце в джобовете си.
— Преди три години ме затрупа лавина. Съвсем обяснимо е защо сънувам такива кошмари.
— И не се отърва от призраците, въпреки че се премести чак в Хонконг?
— Напротив, отървах се. Разстоянието разреди посещенията им.
— Нима?
— Да. Напълно възможно е човек да се пребори с травмиращите спомени, Ракел. За да победиш призраците, трябва да намериш смелост да се изправиш срещу тях и да ги гледаш, докато не осъзнаеш, че не са нищо повече от призраци. Мъртви, безсилни призраци.
— Да те питам… — интонацията на Ракел издаваше намерението ѝ да смени темата — … има ли жена в живота ти?
Зададе въпроса съвсем непринудено. Чак го изуми.
— Има.
— Разкажи ми.
Беше си сложила слънчевите очила и Хари се затрудняваше да определи каква част от истината иска да чуе. Реши в замяна да ѝ поиска аналогична информация. Ако, разбира се, сам не предпочете да я прекъсне.
— Беше китайка.
— Беше? Мъртва ли е? — закачливо се усмихна Ракел.
Хари установи, че новината за друга жена не я подразни. Би му се искало да прояви поне малко ревност.
— Бизнес дама от Шанхай. Поддържа своя гуанкси — мрежа от полезни контакти. Обгрижва и своя супербогат съпруг, вече старец. А — при удобен случай — и мен.
— С други думи, възползваш се от закрилническия ѝ инстинкт?
— Де да беше така.
— А как е?
— Тя иска изцяло да диктува къде и кога. И как. Харесва…
— Достатъчно! — спря го Ракел.
— Както ти е известно, винаги съм си падал по жени, които знаят какво искат.
— Казах: достатъчно!