— В по-късните часове на деня изглеждам по-добре — оправда се тя.
— Е, поне важи за единия от нас — Хари влезе.
— Успех — пожела му Ракел пред масата, отрупана с купчини книжа. — Тук ще намериш всичко: следствени доклади, снимки, вестникарски изрезки, свидетелски показания. Много е прецизен. А аз ще тръгвам за работа.
Вратата зад Ракел се хлопна. Хари вече си беше сварил първата чаша кафе и бе започнал да преглежда документацията.
След тричасово четене направи кратка почивка, за да се пооткъсне от надмогващото го униние. Отнесе чашата си до кухненския плот. Пак си повтори наум, че главната му цел в момента е да открие обстоятелства, които разклащат версията за вината на Олег, а не убедителни доказателства за невинността му. Съмнението му стигаше. Ала материалите по делото показваха недвусмислено, че обвиняемият е виновен. А дългият професионален опит на Хари напълно го обезкуражаваше: нещата много, много често се оказват точно такива, каквито изглеждат.
Чете още три часа и новополучените сведения само затвърдиха предишното му заключение. В описаната фактология не съществуваха основания за друго обяснение. Това, разбира се, не означаваше, че всичко се е разиграло точно по описания в делото сценарий. Просто все още липсваха факти, които да хвърлят сянка на съмнение доколко обвинителният акт е издържан. Или поне Хари се мъчеше да повярва във вероятното заблуждение на разследващите.
Не изчака Ракел да се прибере. Тръгна си. Нали беше изморен след дългия полет. Знаеше обаче, че причината е друга. Не би намерил сили да ѝ съобщи, че изчетените материали не потвърждават съмненията му във вината на Олег; отнели са му истината, пътя, живота и единствената възможност за спасение.
Хари се облече и излезе. Тръгна пеша. Холменколен, Рис, Согн, Юлевол, Болтельока, ресторант „Скрьодер“. Поколеба се дали да не влезе, но се отказа. Предпочете да продължи на изток. Пресече моста над реката и продължи към квартал „Тьойен“.
Отвори вратата на кафене „Фюрлюсе“. Навън започваше да се спуска сумрак. Вътре Хари завари всичко, както го бе запомнил. Светли стени, светли мебели, големи прозорци, които пропускат обилно количество светлина. В това приветливо помещение клиентите седяха до масите пред чаша кафе и сандвичи. Някои клюмаха, все едно току-що са финиширали след петдесеткилометрово ски бягане, други разговаряха отсечено на неразбираем за непосветените „дрОгарски“ език, а трети напомняха еснафската клиентела на „United Bakeries“, където редовно се образува задръстване от детски колички.
Част от присъстващите бяха облечени с дрехи втора употреба, каквито раздаваха в кафенето. Други още не ги бяха извадили от найлоновите пликове. Трети пък имаха вид на застрахователни агенти или провинциални учителки.
Хари се запъти към тезгяха. Закръглено усмихнато момиче в суичър с логото на Армията на спасението му предложи шварц кафе и филийка пълнозърнест хляб с кафяво сирене.
— Друг път — отклони любезното предложение той. — Мартине на работа ли е?
— Днес е на смяна в клиниката — момичето посочи към тавана: на горния етаж се намираше медицински кабинет за спешна помощ, оборудван и поддържан пак от Армията. — Но я очаквам всеки…
— Хари!
Обърна се. Мартине Екхоф — дребничка, усмихната, с котешки очи, прекалено голяма уста, съвсем малко носле. Зениците ѝ сякаш се стичаха към ръба на кафявите ириси и приличаха на ключалки. Някога Мартине му беше обяснила, че това е вродено и на медицински език се нарича iris coloboma.
Надигна се на пръсти и го притисна продължително в обятията си. После леко се отдръпна, хвана двете му ръце и го погледна. По лицето ѝ премина сянка, когато забеляза белега му.
— Толкова си… отслабнал.
— Благодаря — засмя се Хари. — Всъщност обаче не аз съм отслабнал, а…
— Знам, знам — възкликна тя. — Аз съм надебеляла! Обзалагам се, че всички твои познати са напълнели за толкова време, Хари. Само ти си изпосталял. Пък и аз имам оправдание за фигурата си…
Тя леко се потупа по корема, изпъкнал под черния вълнен пуловер.
— Рикард ли ти го причини?
Мартине се разсмя и кимна въодушевено. Зачервеното ѝ лице излъчваше горещина на плазмен екран.
Отидоха да седнат до единствената свободна маса. Мартине едва се смести на стола. Вълнението ѝ от предстоящото радостно събитие изглеждаше абсурдно на фона на опропастените животи, апатията и отчаянието наоколо.
— Дойдох да те попитам дали знаеш за случая „Густо“.
— Знам, разбира се — въздъхна дълбоко тя. — Тук едва ли има човек, който да не знае. Густо беше част от твърдия ни контингент. Не се отбиваше често, но го познавахме. Всички момичета, които работят тук, бяха влюбени в него. Удивително красив младеж!