— А Олег? Предполагаемият убиец?
— И той идваше. Заедно с едно момиче. — Мартине се намръщи. — Предполагаем? Да не са възникнали съмнения във вината му?
— Точно това се опитвам да разбера. Момиче, казваш?
— Симпатична, малко бледа, дребничка. Ингюн? Ириам? — Обърна се към тезгяха и се провикна: — Ей, как се казваше несъщата сестра на Густо? — Преди някой да успее да ѝ отговори, Мартине се сети сама: — Ирене!
— Рижава, с лунички?
— Толкова е бледа, че ако нямаше червена коса, никой не би я забелязал. Накрая беше станала почти прозрачна.
— Накрая?
— Тъкмо обсъждахме, че отдавна не се е отбивала при нас. Поразпитах неколцина нейни познати дали не е напуснала Осло. Всички само вдигат рамене.
— Да си спомняш нещо необичайно в дните преди и след убийството?
— Не. В злополучния ден чухме полицейски сирени и се досетихме, че е пострадало някое от нашите духовни чеда, защото един от колегите ти получи обаждане и веднага изхвърча от кафенето.
— Нали по неписано правило във „Фюрлюсе“ не се допускат полицейски агенти?
— Според мен той не идваше тук по работа, Хари. Сядаше ей там с брой на „Класекампен“ и се преструваше, че чете. Може да ти прозвучи малко самонадеяно, но по мое мнение идваше тук заради моя милост — Мартине кокетно долепи длан до гърдите си.
— Явно привличаш самотни полицаи.
Тя се засмя.
— Всъщност аз те свалях, не помниш ли?
— Момиче като теб, възпитано в християнски дух?
— Ставаше ми неловко, защото непрекъснато ме зяпаше, но престана да идва, когато бременността започна да личи. Та към въпроса… През онази вечер излетя от кафенето и хукна по улица „Хаусман“. Местопрестъплението се намира само на стотина метра оттук. После плъзнаха слухове, че Густо е застрелян, а Олег — арестуван.
— Какво друго знаеш за Густо, освен че е бил любимец на нежния пол и е отгледан в приемно семейство?
— Наричаха го Крадльото. Пласираше виолин.
— За кого?
— В началото за „Лос Лобос“, рокерската банда от Алнабрю. После го привлече Дубай. Всички дилъри, които той вербуваше, веднага се включваха в неговата схема, защото продава най-чистия хероин. А когато виолинът се появи на пазара, пласьорите на Дубай единствени имаха от него. Всъщност нищо не се е променило.
— Какъв е този Дубай?
— Дори не знам дали е човек, или фирма — поклати глава тя.
— Ясно разпознаваеми дилъри на улицата, а зад тях — невидими играчи. Наистина ли никой не знае кой дърпа конците?
— Просто никой не смее да проговори.
Някой извика Мартине.
— Не мърдай оттук — поръча му тя и с мъка се надигна от стола. — Идвам след минутка.
— Върви. Трябва да тръгвам.
— Закъде бързаш?
След секунда мълчание и двамата съобразиха, че Хари няма разумен отговор на този въпрос.
Торд Шулц седеше при кухненската маса до прозореца. Слънчевият диск беше слязъл ниско, но дневната светлина още стигаше да наблюдава кой минава между къщите. Той обаче изобщо не гледаше натам. Отхапа от филията със салам.
Над главата му прелитаха самолети. Приземяваха се и излитаха. Приземяваха се и излитаха.
Торд Шулц изучаваше разликите в рева на двигателите. Те отразяваха и хронологията в неговия живот. Старите модели му звучаха по-приятно, притежаваха онази ръмжаща топла жар, която събуждаше хубавите спомени, придаваше смисъл, съпътстваше значимите неща от някогашния му живот: работа, прецизност, семейство, ласки на жена, уважение в очите на колега… Новото поколение двигатели изпускаха повече въздух, работеха по-забързано, по-ефективно, гълтаха по-малко гориво, не пилееха време за дреболии. Дори за важните дреболии. Торд Шулц погледна за пореден път големия часовник върху хладилника. Тиктакаше бързо и задъхано като малко изплашено сърце. Седем. Оставаха още дванайсет часа. Скоро щеше да се стъмни. Над главата си чу рева на „Боинг“ 747. Класика в жанра. Най-добрият авиолайнер. Звукът се усили постепенно и прерасна в грохот, който разтресе прозорците, а чашата с питието издрънча в полупразната бутилка на масата. Торд Шулц затвори очи. Звукът на упование в бъдещето, първична сила, подплатена арогантност. Звукът на мъж в разцвета на силите си, когото нищо не може да сломи.
Грохотът заглъхна и в къщата отново се възцари тишина. Някак по-различна тишина. Сякаш въздухът бе придобил по-голяма плътност.