Плътност, породена от ново присъствие.
Торд Шулц се обърна да огледа дневната. През вратата се виждаше лежанката и ръбът на ниската масичка. Погледът му се плъзна по паркета, по сенките, падащи от предмети в стаята извън полезрението му. Стаи дъх и се ослуша. Тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника. Отхапа нова хапка от филията, отпи от питието и се облегна на стола. Над главата му се задаваше нов самолет. Грохотът набираше мощност някъде зад гърба му. Удави звука от отмерването на течащото време. Корпусът на машината сигурно засенчи слънцето, защото над Торд Шулц и масата надвисна сянка.
Хари се върна на „Грьонланслайре“. Като на автопилот пое към Главното управление. Сиря в парка пред „Бутсен“. Плъзна поглед по солидните сиви каменни стени на затвора.
„Закъде бързаш?“ — го бе попитала Мартине.
Наистина ли Хари се съмняваше кой е убил Густо Хансен?
Скандинавските аеролинии оперираха редовно по линията Осло — Банкок. Самолетите излитаха от „Гардермуен“ преди полунощ. А от Банкок се изпълняваха пет полета дневно за Хонконг. Ще се върне в „Леон“, ще си събере багажа и ще предаде ключа на рецепцията за не повече от пет минути, ще хване скоростния влак за летището, ще си купи билет на гишето на Скандинавските аеролинии. Ще седне да обядва с днешните вестници в лежерната, делова гранична атмосфера, така присъща на всички летища.
Хари се обърна. Забеляза, че рекламният афиш от вчера е свален.
Продължи по улица „Осло“ и докато подминаваше Възпоминателния парк и гробището в Стария град, неочаквано от сенките до оградата изшиптя глас:
— Дарете двеста крони!
Хари забави ход, просякът пристъпи напред. Дълго, парцаливо палто. Светлината от прожекторите падаше върху лицето му, а огромните уши хвърляха сенки.
— За заем ли ме молиш? — Хари извади портфейла си.
— За волни пожертвования — Кето̀ протегна ръка. — Безвъзмездно дарение. Забравих си портфейла в „Леон“.
Дъхът на стареца не лъхаше на алкохол, а на тютюн и нещо сладникаво и застояло, което върна Хари в детството му. Когато играеха на криеница в къщата на дядо му, Хари се вмъкваше в гардероба в спалнята и вдишваше специфичната миризма на овехтели, леко спарени дрехи, провесени там от години, връстници на самата къща.
Хари напипа в джоба си самотна банкнота от петстотин крони и я подаде на Кето̀:
— Вземи.
Кето̀ огледа банкнотата и я приглади с длан.
— Чувам разни неща. Говори се, че си бил полицай.
— Нима?
— И къркаш. Как се казва твоята отрова?
— „Джим Бийм“.
— Аха, Джим, значи. Братовчед на моя Джони. Познавал си онова момче, Олег, а?
— А ти познаваш ли го?
— Затворът е по-лош и от умирачката, Хари. Смъртта настъпва като избавление за душата, а килията прояжда душата ти и я гризе, докато у теб не остане нищо човешко. Докато се превърнеш във фантом.
— Откъде знаеш за Олег?
— Енорията ми е голяма, а духовните ми чеда — безчет, Хари. Достатъчно е да си отварям ушите. Казват и друго: тръгнал си по петите на онази мистериозна фигура. Дубай.
Хари си погледна часовника. Обикновено по това време на годината самолетите са почти празни. От Банкок има удобни полети за Шанхай. Жан Ин му изпрати есемес, че тази седмица е сама и могат спокойно да заминат заедно за селското имение.
— Дано не го намериш, Хари.
— Изобщо не съм казвал…
— Който го намери, умира.
— Кето̀, довечера замин…
— Чувал ли си за Бръмбара?
— Не, но…
— Шестте му крака пронизват лицето ти.
— Трябва да вървя, Кето̀.
— Виждал съм го с очите си — мъжът наведе брадичка към свещеническата си яка. — По моста „Елвборг“ до пристанището в Гьотеборг. Един полицай преследваше банда за разпространение на хероин. Пуснаха тухла с гвоздеи върху лицето му.
Бръмбара… Чак сега Хари се досети за какво говори Кето̀. За жук. Метод, изобретен от руснаци и използван за наказание на предатели. Първо заковават едното ухо на клетника за пода, после забиват шест големи гвоздея до половината в обикновена тухла, завързват я за единия край на дълго въже, премятат го през греда точно над главата на изменника и го принуждават да захапе другия му край. Наказанието има назидателен характер: докато „портаджията“ си държи устата затворена, ще живее. В забутана пресечка в Таншуй Хари бе виждал резултата от „бръмбар“, „ужилил“ някакъв клетник — дело на Триадата в Тайпе. Бяха използвали гвоздеи с широки глави, които не навлизат надълбоко, но когато санитарите от линейката дръпнаха тухлата от лицето на нещастника, цялата кожа се отлепи.