Те се спогледаха. Бях очаквал да се ентусиазират повече.
— Ами Дубай… — подхвана предпазливо Олег.
— Няма страшно, ние няма да го мамим — опитах се да го успокоя аз. — Първо ще кажем, че напускаме. Исус ни се явил или нещо подобно. Ще поизчакаме малко и после тръгваме да пласираме по шанаджийски.
Двамата пак се спогледаха. Започнах да надушвам нещо, което досега явно ми бе убягвало.
— Да, ама ние… — подхвана Олег, докато очите му търсеха къде да се вкопчат, — … с Ирене…
— Какво?
Олег се гърчеше, все едно е набоден червей, и току поглеждаше безпомощно Ирене.
— С Олег смятаме да се изнесем на квартира — обясни тя. — Избрали сме си апартамент и спестяваме за депозита. До лятото ще поработим, а после…
— После?
— Ще завършим гимназия — отвърна Олег. — А след това ще се запишем и в университет.
— Да следваме право — допълни Ирене. — Олег има отличен успех.
Тя се засмя малко сконфузено — така се смееше, когато се притесняваше, че е изтърсила някоя глупост, — но обичайно бледите ѝ бузи сега пламтяха от щастие.
Подлеците се бяха загаджили зад гърба ми! Как не го бях забелязал?
— Право, а? — отворих пликчето, в което беше останал един грам от новата стока. — За да станете шефове на куките, а?
И двамата мълчаха.
Извадих лъжицата, с която ядях корнфлейкс, и я избърсах в панталона си.
— Какво правиш? — промълви Олег.
— Новината трябва да се отпразнува — обясних и изсипах праха в лъжицата. — Пък е и редно лично да изпробваме продукта, щом ще го препоръчваме на стареца.
— Значи, не се сърдиш? — възкликна с облекчение Ирене. — И всичко ще си бъде както преди?
— Разбира се, миличка — започнах да нагрявам праха със запалката. — Това е за теб, Ирене.
— За мен? Но аз не…
— Направи го заради мен, сестричке — погледнах я с усмивка аз. Знаех, че не може да ми откаже. — Скучно е да се надрусаш сам. Не е кеф.
Разтопеният прах започна да бълбука в лъжицата. Нямах памук и се чудех дали да не прецедя течността през отчупен цигарен филтър, но тя изглеждаше толкова чиста. Бяла, хомогенна. Затова просто я оставих да се поохлади за няколко секунди и я изтеглих с помпата.
— Густо… — подхвана Олег.
— Трябва да внимаваме да не преядем, защото количеството ще стигне за трима. И ти си поканен, приятелю. Или предпочиташ само да гледаш?
И без да го поглеждам, знаех, че ще се включи. Чистосърдечен, заслепен от любов, въоръжен със смелост, достатъчна да скочи от петнайсетметрова мачта във фиорда при Осло.
— Вътре съм — той веднага запретна ръкава на ризата си.
Именно тази негова смелост щеше да го погуби, да го тласне към дъното като нищожен плъх.
Събуди ме яростно думкане по вратата. Сякаш някой пробиваше главата ми със свредел. Направо не смеех да отворя очи. Накрая се престраших да повдигна единия си клепач. Сутрешната светлина се процеждаше през пролуките между дъските, заковани пред прозорците. Ирене лежеше на матрака си, а единият крак на Олег, обут в маратонка „Puma Speed Cat“, се подаваше между два усилвателя за китара. От силата на ударите по вратата заключих, че нечаканият посетител се опитва да я разбие с шутове.
Надигнах се. Заклатушках се към вратата. Напъвах се да си спомня дали момчетата от бандата не са ме предупредили за репетиция или за доставка на апаратура. Открехнах вратата и по стар навик я запрях с крак отвътре. Предпазливостта ми се оказа напълно излишна. Ударът ме запрати право в барабаните. Строполих се с ужасно дрънчене. Успях някак си да се изправя между стойката за чинелите и малкия барабан. Натрапникът се оказа не кой да е, а скъпият ми некръвен брат Стайн.
Зачеркнете „скъп“.
Беше пораснал, но все така с неизменната си къса подстрижка на парашутист и черния, пропит с омраза суров поглед. Видях как си отваря устата и изрича нещо, но в ушите ми още кънтяха чинелите. Инстинктивно закрих лицето си с ръце, ала той ме подмина, прескочи търколилите се барабани и отиде до Ирене. Сграбчи я за ръката, тя изкрещя, а Стайн я изправи на крака. Продължавайки да стиска лакътя ѝ, той нахвърли някои вещи в раницата ѝ със свободната си ръка и я поведе към вратата. Ирене престана да се противи.