— Стайн… — подхванах аз.
Спря на прага и ме погледна въпросително, но аз не бях измислил как да продължа.
— Достатъчно беди стовари върху семейството ми — отсече той.
После подскочи ефектно и ритна вратата с пъргавината на Брус Лий, та чак въздухът затрепери. Олег подаде глава над усилвателя и промърмори нещо, но аз пак бях оглушал.
Застанал с гръб към камината, усещах как пламъците ѝ сгряват гърба ми. Единствената светлина в стаята идваше от камината и от старинна настолна лампа. Старецът седеше в коженото кресло и гледаше мъжа, когото докарахме с лимузината от улица „Шипер“. Онзи дойде със същия анорак. Андрей свали превръзката от очите му.
— Значи вие доставяте продукта, за който съм слушал толкова много.
— Да — кимна мъжът, сложи си очилата и огледа стаята изпод присвити клепачи.
— Откъде се снабдявате с него?
— Дойдох да продавам, не да обяснявам.
Старецът потърка брадичка с два пръста.
— В такъв случай офертата ви не ме интересува. В нашия бранш купуването на крадена стока неизменно води до смърт. А мъртъвците създават куп проблеми и спъват бизнеса.
— Стоката не е крадена.
— Смея да твърдя, че имам доста добър поглед над каналите, а досега не съм се натъквал на този продукт. Повтарям: не купувам стока, докато не се уверя, че тя няма да ни връхлети като бумеранг.
— Позволих ви да ме доведете тук с превръзка на очите, защото уважавам желанието ви за дискретност. Надявам се и вие, на свой ред, да ми покажете същото отношение.
От горещината стъклата на очилата му се запотиха, но той не ги свали. Докато в колата Андрей и Пьотър го претърсваха за оръжие, аз обследвах погледа му, езика на тялото му, гласа му, ръцете му. И открих единствено самота. Не съществуваше никаква дебела грозна приятелка. Ролята на негова спътница бе поела тайнствената му дрога.
— А как да съм сигурен, че не сте полицай? — попита старецът.
— Къде сте виждали такова ченге? — мъжът посочи крака си.
— Ако внасяте, защо досега не съм ви чувал?
— Защото съм нов. Нямам досие, никой не ме познава — нито в полицията, нито в бранша. Упражнявам престижна професия и досега съм живял нормално. — Лицето му се сви в гримаса — явно опит за усмивка. — Сигурно в очите на някои хора — дори прекалено нормално.
— Хм… — старецът продължаваше да глади брадичката си. Изведнъж хвана ръката ми и ме придърпа към стола си така, че да застана срещу непознатия. — Да ти кажа, Густо, според мен той сам синтезира продукта. Ти как мислиш?
— Възможно е — отвърнах след кратък размисъл.
— Не по-зле от всеки друг знаеш, че не е нужно да си Айнщайн, за да го направиш, Густо. В интернет бъка от подробни указания как да си приготвиш морфин и хероин от опиум. Купил си, да речем, десет килограма суров опиум. Трябват ти малко кухненски прибори, хладилник, малко метанол, вентилатор и хоп! — осем килограма и половина суров хероин. Пречистваш го и ето ти килограм и двеста грама чиста стока.
— Не е толкова лесно — отвърна мъжът в анорака, след като си прочисти гърлото.
— Въпросът е откъде се снабдявате с опиум — продължи старецът.
Мъжът поклати глава.
— Аха… — провлечено промърмори старецът, докато милваше ръката ми. — Не е опиат, а опиоид.
Онзи нито потвърди, нито отрече.
— Чу ли го какво каза, Густо? — старецът посочи с показалец куция му крак. — Произвежда изцяло синтетична дрога. Не му трябва помощ от природата и от Афганистан. Опира се на елементарни химични закони и го приготвя в кухнята си. Така осъществява пълен контрол и не поема риска на контрабандата. А полученият резултат държи по-дълго от хероина. Сред нас се е появил голям шмекер, Густо. Такава предприемчивост заслужава уважение.
— Моите почитания — промърморих аз.
— С каква скорост върви производството?
— Около два килограма на седмица. Понякога повече, понякога по-малко.
— Ще купувам цялата продукция.
— Цялата? — попита мъжът съвсем вяло, без никаква нотка на изненада.
— Да, всичко. Мога ли да ви отправя едно бизнес предложение, господин…?
— Ибсен.