— Ибсен?
— Ако не възразявате.
— Ама моля ви се! Той също е бил велик майстор. Предлагам ви да встъпим в делово сътрудничество, господин Ибсен. Вертикална интеграция. Ще монополизираме пазара и еднолично ще определяме цената. По-добра печалба и за двама ни. Е, как ви се струва?
Ибсен поклати глава.
— Кое ви притеснява? — попита старецът, наклони глава и леко се усмихна с възтънките си, почти незабележими устни.
Дребният мъж се поизправи и сякаш набъбна в торбестия си анорак, целогодишен спътник на най-скучния човек на света.
— Ако ви предоставя монопол, господин…?
— Наричайте ме както желаете, господин Ибсен — насърчи го старецът и долепи върховете на пръстите си.
— Не искам да попадам в зависимост от един-единствен купувач, господин Дубай. Струва ми се прекалено рисковано. Така ще можете да подбивате цените. От друга страна, не ми се ще да имам прекалено много клиенти, защото така се увеличава рискът полицията да ме пипне. Обърнах се към вас, понеже се славите с дискретността си, но ми е нужен още един купувач. Вече се свързах с „Лос Лобос“. Дано проявите разбиране към решението ми.
Старецът се разсмя. Пак се разнесе познатото задавено хъхрене от двигател на стара лодка.
— Слушай и се учи, Густо. Този човек е не само опитен фармаколог, а и бизнесмен. Добре, господин Ибсен, ето какво…
— Цената…
— Ще ви платя колкото поискахте. Съвсем скоро ще разберете, че в нашия бранш не бива да се губи време в пазарлъци, господин Ибсен. Животът е твърде кратък, а смъртта дебне отвсякъде. Кога ще направите първата доставка? Следващия вторник например?
Докато излизахме, старецът се престори, че ще падне, ако не се хване за мен. Ноктите му одраскаха кожата на ръката ми.
— А мислили ли сте за износ, господин Ибсен? Никой не проверява напускащите Норвегия за наркотици.
Ибсен не отговори. Но аз разбрах. Разбрах какво иска. Видях го в стойката му — с лека чупка в ханша заради кривия крак. Видях го в отражението от лъсналото му потно чело под рядката коса. Стъклата на очилата му вече се бяха избистрили и в погледа му се четеше онзи блясък, който бях видял и на улица „Шипер“. Компенсация, татко. Искаше компенсация. Животът го бе лишил от уважение, любов, възхищение, приемане и сега той си искаше компенсацията за всичко, което — както казват — не можеш да си купиш. Можеш, разбира се. Но с пари, а не като предизвикваш съчувствие. Не е ли така, татко? Щом животът ти е длъжник и отказва да ти изплати дължимото, ти трябва да си го поискаш, при нужда дори да прилагаш мутренски похвати, но да се пребориш за онова, което ти се полага. Ако за това се гореше в ада, досега в рая да не е останал никой. Нали така, татко?
Седнал на пейките до изхода за отвеждане към самолета, Хари гледаше как машините рулират по пистата.
След осемнайсет часа ще пристигне в Шанхай.
Градът му харесваше. Харесваше му и храната, и разходките по крайбрежния булевард „Вайтан“ покрай „Peace Hotell“, обичаше да влиза в „Old Jazz Bar“ и да слуша изпълненията на древните джаз музиканти. Доставяше му удоволствие да си представя, че от революцията през четирийсет и девета същите тези музиканти не са спирали да свирят. Харесваше и нея, и онова помежду им, и факта, че се носеха по течението.
Да се носиш по течението. Прекрасно умение, с което, уви, природата не го беше дарила, но Хари се бе постарал да го развие през последните три години: да не се опитва да разбива стени с глава, когато въпросът не е на живот и смърт.
„Колко непоклатимо всъщност е твоето евангелие? Нима и ти не си неверник?“
След осемнайсет часа ще кацне в Шанхай.
Ако се качи на самолета.
По дяволите.
Тя вдигна на второто прозвъняване.
— Какво искаш?
— Само недей да затваряш, моля те.
— Тук съм.
— Какво влияние имаш над Нилс Кристиан?
— Ханс Кристиан.
— Достатъчно ли е хлътнал, та да се навие на машинация със съмнителни изгледи за успех?
Тринайсета глава
Цяла нощ валя. От главния портал на затвора Хари виждаше как нов слой окапали листа покрива парка подобно на мокър жълт брезент. След приземяването на летище „Гардермуен“ беше отишъл право в дома на Ракел и изобщо не бе намерил време да подремне.
Ханс Кристиан се отзова, даде съгласието си без особени възражения и си тръгна. После Ракел и Хари седнаха да изпият по чаша чай и да си поговорят за Олег и за миналото: как е било, но не как е можело да бъде. Призори Ракел покани Хари да полегне в стаята на Олег. Преди да се отпусне, той седна пред компютъра да провери разни неща из интернет. Откри няколко статии за полицая, убит под моста „Елвборг“ в Гьотеборг. Сведенията потвърждаваха думите на Кето̀. Неизменно жадният за сензации „Гьотеборгстиднинген“ пък твърдеше, че според негови източници убитият е бил „пробито ченге“ — по поръчение на криминалния контингент е унищожавал изобличаващите го доказателства.