— Как…
— Във „Фюрлюсе“ са ви виждали заедно. В шкафчето ти имаше пуловер, напоен с аромат на женски парфюм, и „прибори“ за двама. Общият склад за дрога е израз на по-голяма интимност дори от споделянето на брачна постеля. Майка ти ми спомена, че веднъж те видяла из града, ухилен като идиот. Моята диагноза: прясно влюбен.
Хари видя как адамовата ябълка на Олег подскочи.
— Е?
— Не знам къде е, ясно? Просто изчезна. Може брат ѝ да я е отвел, може да са я затворили в някоя клиника за наркомани, може да се е качила на самолет, за да се махне от цялата тази гадост.
— А може и развръзката изобщо да не е толкова щастлива — отбеляза Хари. — Кога я видя за последно?
— Не помня.
— Разправяй ги на шапката ми. Помниш, и то с точност до часове.
Олег затвори очи.
— Преди сто двайсет и два дни. Тогава Густо беше още жив. Защо намесваш и нея?
— Защото всичко е свързано, Олег. Убийството е бял кит. Безследно изчезналият — също. Видиш ли бял кит два пъти, значи е един и същ. Какво ще ми кажеш за Дубай?
— Това е най-големият град, но не столица на Обединените арабски емир…
— Защо ги прикриваш, Олег? С какво те държат?
Олег откри най-после откъде се включва конзолата и започна да щрака копчето напред-назад. Свали задния панел, вдигна металния капак на кошчето за смет до бюрото, пусна вътре батериите и върна конзолата на Хари.
— Мъртва е.
Хари пое конзолата и я пусна в джоба си.
— Ако не ми намериш виолин, ще се нашия с боклука, който предлагат тук. Чувал ли си за смес от фентанил и хероин?
— Фентанилът е рецепта за свръхдоза, Олег.
— Именно. После сам се оправяй, когато дойде ред да обясняваш на мама.
Хари мълчеше. Жалкият шантаж на Олег не го вбеси. Напротив, прииска му се да прегърне момчето, да го притисне към гърдите си. Защото и без да вижда насълзените му очи, Хари знаеше каква ожесточена борба вилнее в тялото и ума му. Усещаше наркотичния глад на Олег почти физически. В главата на зависимия не съществува нищо — нито морал, нито любов, нито разумни съображения — освен натрапчивата мисъл за кика, за опиянението, за полета. Веднъж Хари едва не се изкуши да приеме доза хероин, но в неочакван прилив на моментно отрезвение успя да откаже. Вероятно защото бе осъзнал, че наркотикът ще довърши започнатото от алкохола: ще го убие. Или пък се беше сетил за разказа на едно момиче: закачила се за хероина веднага щом минала на игла, защото нищо, което била преживяла или можела да си представи, не било в състояние да надмине екстаза от жълтото. Дали пък в критичния миг Хари не си беше спомнил и за онзи свой приятел от „Опсал“, дето влязъл в клиника за наркомани с единствената мотивация да намали наркотичния си толеранс спрямо хероина и излизайки оттам чист, да изпита отново разтърсващия кик от първата инжекция. Същият този приятел му беше разказал как избухнал в истеричен плач, когато видял следата по крачето на тримесечния си син след първата му ваксина, защото точицата от убождането на спринцовката усилила неимоверно наркотичния му глад и му се приискало мигом да зареже всичко и да хукне към „Плата“.
— Да сключим сделка — предложи Хари с натежал от безпокойство глас. — Аз ти нося каквото поиска, а ти ми разказваш всичко.
— Супер!
Хари видя как зениците на Олег се разшириха. Някъде беше чел, че мозъкът на тежкозависимите от хероина често усеща възбудата още преди да си инжектират наркотика. Изпитват действието на дрогата, докато разтапят праха и целят подходяща вена. Хари си даваше сметка, че в момента вместо Олег говори именно наркотичният екстаз. В ума му няма място за друга дума освен „супер!“ — била тя искрена, или не.
— Не искам да купувам от улицата — обясни Хари. — Имаш ли виолин на тайно място?
— Че ти нали вече си претърсил склада ми — отвърна колебливо Олег.
Хари пак си припомни, че за хероиновозависимия все пак има нещо свято: скривалището.
— Стига глупости, Олег. Съмнявам се да държиш запасите си на място, до което има достъп и друг наркоман. Къде е другият ти склад?
— Имам само един.
— Ще взема онова, което ми поръчаш, без да тършувам.
— Имам само един склад, ти казах!
Лъжеше, разбира се, но така поне Хари разбра, че Олег не се е запасил с виолин.
— Ще се върна утре — обеща Хари, стана и почука на вратата.
Не дойде никой. Хари натисна дръжката: не бяха заключили. Определено не прилагаха най-строгите охранителни мерки.
Хуле се върна по същия път, по който служителят го доведе. По коридора не срещна жива душа. Общото помещение завари все така пусто. Храната си стоеше непокътната, но бяха прибрали ножа. Продължи по коридора към галерията. С изненада установи, че и там вратата е отключена.