Продавахме по-бързо от темповете, с които Ибсен произвеждаше.
Един вторник свършихме стоката още в дванайсет и половина и понеже най-строго ни бяха забранили да използваме джиесеми — старецът смяташе Осло за Балтимор — слязох до Централната гара и позвъних на руския „Гресо“ от уличен телефон. Андрей вдигна, обясни, че е зает, и обеща да се погрижи. Тримата с Олег и Ирене седнахме на стълбите по улица „Шипер“, отпращахме клиентите и се отдадохме на релакс. След час видях към нас да се задава накуцващият Ибсен. Здраво беше яхнал метлата. Разкрещя се като побъркан. Когато обаче забеляза Ирене, тутакси млъкна и смекчи тона. Заведе ни в задния двор и ни предаде торбичка със сто дози.
— Двайсет хиляди — протегна ръка той. — В този бизнес се плаща кеш.
Дръпнах го настрана и предложих при следващото изчерпване на стоката ние да го потърсим.
— Не искам да идвате при мен — отсече той.
— Може да ти платя малко повече от двеста кинта за доза — подхвърлих аз.
— Да не смяташ да почваш собствен бизнес? — изгледа ме мнително производителят. — Шефът ти знае ли?
— Нека си остане между нас. Ще искам няколко дози за приятели и познати, нищо повече.
Онзи се разсмя гръмко.
— Ще доведа и момичето. Казва се Ирене — добавих аз.
Престана да се смее. Погледна ме. Опита се да се засмее пак, но не му се получи на шибания сакат мръсник. Сякаш някой написа с големи букви на челото му: САМОТА, АЛЧНОСТ, ОМРАЗА, ПОХОТ.
— В петък. Осем вечерта. Тя пие ли джин?
Кимнах. И да не беше пила досега, щеше да започне.
Той ми продиктува адреса.
Два дни по-късно старецът ме покани на вечеря. За миг си помислих, че Ибсен ме е изпържил, но си спомних похотливия му поглед. Пьотър влезе в ролята на сервитьор. Вечеряхме на дългата маса в студената трапезария, докато старецът обясняваше, че намалил вноса на хероин от Амстердам и в момента единствените му доставчици били двама-трима пилоти, редовно пътуващи по линията Осло — Банкок. Обясняваше ми количествата, непрекъснато ме питаше дали разбирам и накрая повтори редовния си въпрос: стоя ли далече от виолина. Седнал в полумрака, той ме гледаше, без да откъсва очи от мен, но по едно време извика Пьотър и му заръча да ме закара у дома. В колата едва не попитах Пьотър дали старецът е импотентен.
Ибсен живееше в типичен ергенски апартамент в блок в квартал „Екеберг“. Голям плазмен екран, малък хладилник и голи стени. Поднесе ни най-обикновен джин с изветрял тоник без лимонов резен, но с три бучки лед. Ирене се придържаше към отредената ѝ роля. Усмихваше се чаровно и гледаше предимно аз да разговарям. Ибсен я зяпаше с идиотска усмивка. Чат-пат се усещаше да си затвори устата, преди слюнката да потече. Беше пуснал класическа музика. Даде ми наркотика, който бях поискал, и се уговорихме да се отбия пак след четиринайсет дни. С Ирене.
Не след дълго медиите гръмнаха с новината, че според последните статистики броят на смъртните случаи вследствие от предозиране е намалял. Никъде обаче не уточниха, че само няколко седмици след първото нацелване потребителите на виолин се закачат зверски и вече треперят видимо, с очи, ококорени от симптоми на абстиненция, докато чакат за поредната доза. А когато им съобщавахме, че цената пак се е вдигнала, избухваха в сълзи, стискайки конвулсивно намачканите си стотачки. След третото посещение у Ибсен той ме дръпна настрана и ми поръча следващия път Ирене да дойде сама. Съгласих се, при условие че ми продаде петдесет дози за сто крони парчето. Договорихме се.
Наложи се да впрегна доста усилия, защото този път обичайните ми трикове не проработиха при Ирене. Повиших тон. Обясних, че такъв шанс повече няма да ни се отвори. На мен. На нас. Попитах я дали иска цял живот да гния в тази репетиционна. Накрая тя промърмори през сълзи, че не иска, разбира се, но същевременно не иска и другото… Успокоих я: достатъчно е само да се държи мило с клетия самотен инвалид, нищо повече. Тя кимна и ме закле да не споменавам нито дума на Олег за уговорката ни. Ирене си тръгна, а аз се почувствах толкова гадно, че разредих една доза виолин и си свих цигара от излишъка. После явно съм заспал, защото следващият ми спомене как някой ме разтърсва. Ирене стоеше надвесена над мен и плачеше, а сълзите ѝ капеха по лицето ми и болезнено пареха в очите ми. Ибсен се пробвал, но тя успяла да се измъкне.