— Да? — обърна се въпросително към мен красавецът с дългите мигли.
Атлетичен. С коремни мускули като павета. Можех спокойно да се измъкна и да потърся Бернтсен по-късно през деня. Сам не знам защо не го направих.
— Нося съобщение за Трюлс Бернтсен — произнесох високо и ясно.
Мъжете се обърнаха към един тип, който бе оставил бирата си и се приближаваше с олюляваща се походка. Спря съвсем близо до мен, за да не ни чуват останалите. Руса коса, внушителна обратна захапка с долна челюст, издадена напред като отворено чекмедже. Свинските му очички гледаха злобно и мнително. Ако беше домашно животно, щяха да го евтаназират по естетически причини.
— Не знам кой си — подхвана шепнешком той. — Но се досещам. Не желая повече да ме търсиш така, ясно ли е?
— Да.
— Казвай.
Предадох му часа и мястото на срещата, както и предупреждението на Один, че ще се яви с целия си антураж.
— Не му стиска да отиде сам — изгрухтя Бернтсен.
— Получихме сведения за пристигнала голяма пратка жълто.
Мъжете пак започнаха да надигат бирите, но шефът на ОРГКРИМ хвърляше погледи към нас. Стараех се да говоря тихо и да не пропусна нищо:
— Складирана е в клуба в Алнабрю, но след два дни я пускат на улицата.
— Мирише ми на няколко ареста и малка акцийка — изгрухтя пак Бернтсен.
Чак сега разбрах, че всъщност така се смее.
— Това е — казах и си тръгнах.
Изминах няколко метра по улицата и някой ми извика да спра. И без да се обръщам, знаех кой ме е догонил. Бях го разбрал по погледа му, нали това ми е най-силната страна.
— Кой си ти? — попита той.
— Густо — вдигнах косата от очите си, за да ги вижда по-добре. — А ти?
За секунда той ме изгледа смаян, все едно съм му задал неприличен въпрос.
— Микаел — поусмихна се накрая.
— Здравей, Микаел. Къде тренираш?
Той се изкашля.
— А ти какво правиш тук?
— Нали вече казах: дойдох да предам нещо на Трюлс Бернтсен. Дай ми глътка от бирата си.
Странните бели петна по лицето му тутакси пламнаха.
— Ако си приключил с мисията си, предлагам да се омиташ — процеди той с накипял от ярост глас.
Срещнах погледа му. Зелените му очи хвърляха мълнии. Микаел Белман ми се видя толкова ослепително красив, че ми се прииска да сложа ръка на гърдите му, да погаля потната му, нагорещена от слънцето кожа; да усетя как мускулите му се стягат от изненада и възмущение: какво, по дяволите, си позволява този тип? Исках да стисна зърното на гърдата му с два пръста и да усетя как се втвърдява, да изпитам сладката болка, когато ме удари, за да защити доброто име и честта си. Микаел Белман. Връхлетя ме адски силно желание.
— Доскоро — махнах му.
Същата вечер ме осени прозрение как да постигна онова, което ти така и не си успял, татко. Защото ако се беше справил, нямаше да ме зарежеш, нали? Сетих се как да си възвърна душевното равновесие. Как да се превърна в човек. Как да стана милионер.
Двайсета глава
Слънцето блестеше толкова ослепително във фиорда, че Хари присви очи зад дамските си слънчеви очила.
Освен фейслифтинга в Бьорвика, градът си бе напомпал и бюста: на мястото на плоската скучна гръд до фиорда сега се издигаше нов квартал. Силиконовото чудо се казваше „Шувхолмен“ и изглеждаше скъпарски. Скъпи апартаменти със скъп изглед над фиорда, скъпи пристани за яхти, малки скъпи бутици, където продаваха само по една бройка от дреха, галерии с паркет, изработен от дървесина, добита в джунгла, за която дори не сте чували, и много по-забележителен от картините по стените. Зърното на едната силиконова бомба се казваше „Морско списание“ — не периодично печатно издание за лодки, а луксозен ресторант с цени, станали причина Осло да измести Токио от челното място в класацията за най-скъп град.
Хари влезе. Любезният метр д’отел го приветства с добре дошъл.
— Търся Исабел Скойен — Хари огледа заведението. Пукаше се по шевовете.