— Е, какво искате, Хари? — попита тя.
— Всичко, което знаете за Густо Хансен.
Ноздрите на острия ѝ нос се размърдаха, величествените ѝ гърди се повдигнаха. Отблизо Хари забеляза черните пори по кожата ѝ — същински пиксели на комикс.
— Аз съм от малцината в този град, които се борят за оцеляването на наркоманите, затова съм и от малцината, запомнили Густо Хансен. Изгубихме го. Ужасна трагедия. Бяхме го поканили на среща в комитета РУНО и бях запаметила номера му в телефона си. Имам добър приятел с подобно име и при набирането често бъркам. Такива неща се случват непрекъснато.
— Кога го видяхте за последно?
— Дайте да уточним нещо, Хари Хуле — просъска тя, натъртвайки върху Хуле, и тикна лицето си пред неговото. — Ако съм ви разбрала правилно, не сте полицай, а търговец на дрехи и обувки. В такъв случай не виждам причина да разговарям с вас.
— За жалост обаче на мен много ми се ще да си побъбря с някого — Хари се облегна на плоча. — Ако вие откажете, ще се обърна към някой журналист. Те стават много словоохотливи, когато ги зачекнеш на тема звездни клюки.
— Звезда? — На устните ѝ разцъфна ослепителна усмивка, предназначена не за Хари, а за някакъв костюмар на вратата, който ѝ махна дискретно. — Аз съм само нищожна секретарка в администрацията, Хари. Две-три снимки във вестниците не те превръщат в звезда. Спомнете си колко бързо са забравили вас например.
— Но според мен медиите виждат във ваше лице изгряваща звезда.
— Дали? Дори да е така, и най-жълтите вестници се нуждаят от нещо конкретно, а вие разполагате само с някакво повикване. Такива грешки…
— … се случват всеки ден. Не всеки ден обаче… — Хари си пое лъх. Наистина беше дошъл с празни ръце. Затова трябваше да действа ва банк: — … кръв от група АБ с отрицателен резус-фактор се появява на две места при разследване на убийство. Един от двеста души е от тази кръвна група. Затова, когато заключението от съдебномедицинската експертиза гласи, че кръвта под ноктите на Густо е от група АБ, а вестниците пишат, че вие сте от същата, е нормално старите навици на един бивш детектив да проработят и да съберат две и две. Достатъчно е да поискам ДНК анализ, за да сме сто процента сигурни по кого са шарили ръцете на Густо непосредствено преди смъртта му. Съвсем прилично жълто заглавие, нали, госпожице Скойен?
Секретарката мигаше ли, мигаше, сякаш клепачите ѝ се опитваха да активират говорните ѝ способности.
— Я ми кажете, това не е ли онзи политик, дето го спрягат за приемник на настоящия лидер на Работническата партия? — попита Хари, присвивайки очи. — Как му беше името?
— Съгласна съм да поговорим, но по-късно. Дотогава обещайте да си мълчите.
— Кога и къде?
— Дайте ми телефонния си номер, ще ви се обадя след работа.
Навън фиордът продължаваше да пръска ослепителна светлина. Хари си сложи очилата и запали цигара, за да отпразнува успешно прокарания блъф. Седна на пристана. Наслаждаваше се на всяка глътка тютюнев дим и упорито пренебрегваше призивите на наркотичния глад. Гледаше безумно скъпите яхти — играчките на най-богатата работническа класа в света. Изгаси цигарата, плю във водата и се почувства готов да проведе следващото посещение от заплануваните за деня.
Хари отговори утвърдително на служителката от регистратурата на Онкологичния център: да, има уговорка. Тя му подаде бланка. Попълни името и телефонния си номер, но остави полето „фирма“ празно.
— По личен въпрос ли?
Хари поклати глава. Знаеше, че добрите секретарки са си създали навика да запомнят кой влиза и излиза от сградата. Когато по време на разследване му трябваше информация от кухнята на дадено учреждение, като опитен детектив той винаги разпитваше най-напред персонала, установяващ пръв контакт с посетителите.
Служителката го упъти към кабинета в дъното. По коридора подмина две редици затворени врати. През прозорчетата им се откриваха просторни зали, където лаборанти в бели престилки проверяваха съдържанието на колби и епруветки и ги прибираха в метални шкафове с катинари — истинско елдорадо за всеки наркоман, прецени Хари.
В дъното на коридора спря пред затворена врата и за всеки случай погледна табелата, преди да почука: Стиг Нюбак. Още след първото похлопване мъжът в кабинета му извика „влез!“.
Нюбак седеше зад бюро със слушалка до ухото, но махна на Хари да се настани на стола за посетители. След три „да“, две „не“ и „майната му“ Нюбак се засмя искрено, сбогува се със събеседника си, затвори и прикова любопитен поглед в Хари, който, от своя страна, беше заел неизменната си поза: полуизлегнат на стола, с изпънати напред крака.