Отвори очи. Светлината от капандурата над главата му го заслепи. Бялото петно се плъзна по пода, разнесе се грохот на самолет и в следващата секунда всичко отново потъна в мрак. Но дори краткотрайният лъч се оказа достатъчен. Високият пулс и поривът за бягство станаха неконтролируеми.
Защото Хари видя Бръмбара. Жук. Люлееше се точно пред лицето му.
Двайсет и първа глава
Хари включи осветлението и се вгледа в мъртвеца. Гвоздей приковаваше дясното му ухо към пода, а върху обезобразеното му лице зееха шест кървави кратера. Този път оръжието на убийството висеше точно под носа на Хари. От въже, вързано за тавана, се люлееше тухла. От нея стърчаха шест окървавени гвоздея.
Хари приклекна и повдигна ръката на трупа. Мъжът беше изстинал и rigor mortis, трупното вкочаняване, бе настъпило въпреки високата температура в стаята. Същото важеше и за livor mortis, появата на послесмъртни петна; поради силата на тежестта кръвта се стича в най-нисколежащите части от тялото и кожата се оцветява в червеникаво. От видяното Хари прецени, че мъжът е мъртъв поне от дванайсет часа. Бялата изгладена риза се бе вдигнала и откриваше част от корема. Още не беше позеленял от бактериите, които обикновено си устройват пир едва четирийсет и осем часа след настъпването на смъртта и започват от стомаха.
Освен ризата, облеклото на мъртвеца включваше разхлабена вратовръзка, официален черен панталон и лъснати обувки. Сякаш преди да го убият, се е върнал от погребение или от място със строг дрескод.
Извади телефона си. Колебаеше се на кого да се обади: на дежурната оперативна част или на Отдела за борба с насилието. В крайна сметка набра Централата. Огледа помещението. Не се забелязваха никакви следи от взлом или от борба. Убиецът не бе оставил други видими улики освен тухлата. Хари не очакваше и групата за оглед да открие нещо: било пръстови отпечатъци, било следи от обувки, било секрети, годни за извличане на ДНК. Разследващите също ще се озоват в задънена улица, предвиждаше отсега Хари; съседите не са видели нищо, камерите за видеонаблюдение до близките бензиностанции не са засекли съмнителни лица; от телефона на Шулц не са провеждани подозрителни разговори. Няма да разполагат с никакви улики. Докато чакаше отговор, Хари влезе в кухнята. По стар навик стъпваше много предпазливо, без да докосва нищо. Погледът му се плъзна по масата: чиния с нахапан сандвич. Над облегалката на стола лежеше метнато сако от плат като панталона на жертвата. Прерови джобовете и откри четиристотин крони, залепващо се листче, билет за влак и идентификационна карта от авиокомпанията, за която пилотът е работел. Торд Шулц. Професионално усмихващото се лице от снимката напомняше донякъде окървавения труп.
— Свързахте се с дежурната оперативна част.
— Намерих труп; адресът е…
Погледът на Хари падна върху листчето.
— Да?
Къде беше виждал такова?
— Ало?
Хари го вдигна. Най-отгоре, с големи букви, пишеше ПОЛИЦЕЙСКИ ОКРЪГ ОСЛО. Отдолу: ТОРД ШУЛЦ и дата. Значи преди три дни мъртвият пилот бе посетил полицейско управление или участък.
— Ало?
Хари затвори.
Седна.
Поразмисли.
За час и половина прегледа обстойно цялата къща. После избърса всички места, където смяташе за вероятно да е оставил отпечатъци, и свали найлоновата торбичка, която бе нахлузил, за да не падат косми от главата му. Според правилника отпечатъците и ДНК профилите на всички детективи и полицейски служители с достъп до местопрестъпления се съхраняваха в базата данни и ако криминалистите откриеха следи от него, за пет минути щяха да разберат, че Хари Хуле е бил в жилището на убития. Иначе резултатът от щателния обиск се свеждаше до три пликчета кокаин и четири бутилки контрабанден алкохол. Опасенията му се потвърдиха: не откри никакви улики.
Излезе, качи се в колата и потегли.
Полицейски окръг Осло.
Работата се оказа още по-дебела.
Паркира в центъра, поседя в колата, вторачен през предното стъкло, и след малко набра Беате.
— Здрасти, Хари.
— Две неща. Първо, ще те помоля за услуга и второ, ще подам анонимен сигнал за поредния мъртвец по случая „Густо Хансен“.