— Този път ще получиш малко по-различна задача.
Трюлс си възвърна почвата под краката. Гласът със слабия акцент. Позна го и леко извърна глава. Онзи стоеше на два гроба от него със сведено чело, все едно вглъбен в молитва.
— Трябва да разбереш къде са скрили Олег Фауке. Не се обръщай!
Трюлс послушно прикова очи в надгробната плоча пред себе си.
— Опитах се, но преместването не е регистрирано никъде. Или поне аз нямам достъп до тази информация. Поразпитах тук-там, колегите не знаят нищо. Най-вероятно са му сменили името.
— Разпитай адвоката му, Симонсен.
— Защо не майката? Тя със сигурност…
— Никакви жени! — прогърмя гласът му. Ако на гробището имаше други хора, със сигурност го бяха чули. — Опитай с адвоката — продължи по-спокойно мъжът. — Ако и това не даде резултат…
В последвалата пауза Бернтсен чу как листата на дърветата прошумоляват. Сигурно вятърът бе довял внезапния хлад.
— Има един тип, Крис Реди — подхвана мъжът. — На улицата е известен като Адидас. Пласира…
— Спийд. Адидас означава амфет…
— Трай, Бернтсен. От теб се иска само да слушаш.
И Трюлс си замълча — както винаги, когато властните гласове го заставяха да си затваря устата. Просто изслуша как за пореден път го пращат да им чисти лайната, да…
Гласът произнесе адрес.
— Чул си слухове, че Адидас се хвалел из наркосредите с убийството на Густо Хансен, и си решил да го привикаш на разпит — така ще обясниш на шефовете си. В полицията Адидас ще направи пълни самопризнания. Оставям на вас двамата да съгласувате подробностите, така че версията да звучи сто процента правдоподобно. Първо обаче ще изкопчиш информация от Симонсен. Ясно?
— Да, но защо му е на Адидас да…
— Този въпрос не те засяга, Бернтсен. Интересува те единствено „колко“.
Трюлс се мъчеше да си преглътне слюнката. Лайната, които го караха да изчисти, сякаш задръстиха гърлото му.
— Колко?
— Ето че си дойдохме на думата! Шейсет хиляди.
— Направи ги сто.
Мълчание.
— Ехо?
Трюлс чуваше единствено шепота на уличното движение. Постоя така, после се извърна предпазливо. Нямаше никого. Слънцето отново го сгря. Е, шейсет хиляди са си съвсем прилична сума.
По склона още се стелеше мъгла, когато в десет часа преди обяд Хари сви пред главната сграда във фермата на Исабел Скойен. Тя го посрещна с усмивка на стълбите. Пляскаше с малък камшик по бедрото си, обуто в черен кожен панталон за езда. Докато слизаше от колата, Хари чу хрущенето на чакъла под ботушите ѝ.
— Добро утро, Хари. Оправяш ли се с конете?
Хари затръшна вратата.
— Заради тях съм олеквал със сериозни суми. Това достатъчно ли ти говори?
— Значи си падаш и по хазарта?
— А по какво друго си падам?
— И аз се постарах да те проуча. Притежаваш редица достойнства, но също толкова пороци — поне така те описват колегите ти. В Хонконг ли изгуби пари по коне?
— На пистата в Хепи Вали. Беше единичен случай.
Тя тръгна към ниска, боядисана в червено дървена постройка. Хари едва смогваше да върви в крачка с нея.
— Някога яздил ли си?
— Дядо ми имаше кон в Ондалснес.
— Значи си опитен ездач.
— Пак единичен случай. Дядо ми не възприемаше конете като играчки. За него ездата за удоволствие означаваше липса на уважение към работната природа на това животно.
Исабел Скойен спря пред дървена поставка с две тесни кожени седла.
— Нито един от конете ми не е видял и няма да види впряг или плуг. Докато ги оседлавам, предлагам да влезеш ей там… — посочи жилищната сграда — и да си избереш подходящи дрехи от гардероба на бившия ми съпруг. Не е редно да похабяваме елегантния ти костюм, нали?
В гардероба Хари откри пуловер и чифт дънки, които му бяха по мярка. Бившият на Скойен обаче явно имаше стъпала, несъответстващи на внушителния му ръст, защото нито един чифт обувки не паснаха на Хари. Чак в дъното на гардероба изрови износени сини маратонки с емблемата на Министерството на отбраната, които да му станат.
На двора Исабел вече го чакаше с два оседлани коня. Хари отвори вратата на колата откъм пасажерската седалка, седна, без да вмъква вътре краката си, извади стелките от маратонките, сложи ги на пода в колата, обу маратонките и извади слънчевите си очила от жабката.
— Готов съм.
— Това е Медуза — Исабел потупа едрата кобила по муцуната. — Олденбургски кон от Дания — идеалната състезателна порода. Медуза е десетгодишна и водач на стадото. А това е петгодишният Балдер. Той е скопен и ще следва Медуза.