— В гардероба ти открих само скъпи мъжки обувки, размер четирийсет и две. Единственият чифт, подходящ за моите „лопатари“, се оказа този.
— Е, и? Да съм твърдяла, че в дома ми не са идвали мъже с големи крака?
Ръката ѝ започна да се плъзга напред-назад.
— По едно време Министерство на отбраната произвеждаше такива маратонки, но след като промениха модела, използван от войниците, дариха излишъка на хуманитарни организации. В полицията ги наричаме „дрОгарски обувки“, защото Армията на спасението раздава такива във „Фюрлюсе“. Защо случаен посетител в дома ти ще оставя обувките си в гардероба ти? Защото се е сдобил с нови и тези вече не са му трябвали, бих предположил аз.
Ръката на Исабел Скойен замръзна. Хари продължи:
— Един колега ми показа снимки от местопрестъплението. Густо е носел евтини панталони и чифт скъпарски обувки. „Алберто Фасциани“, ако не греша. Много щедър подарък. Колко си се бръкнала за тях? Пет хиляди?
— Нямам представа за какво говориш.
Тя рязко отдръпна ръката си.
Хари погледна недоволно члена си, напиращ под чуждия панталон. Вдигна стъпалата си.
— Оставих стелките в колата. Знаеш ли, че потомастният секрет е идеален източник на ДНК? Не е изключено колегите да открият и епителни клетки. В Осло едва ли има повече от два магазина, където продават обувки „Алберто Фасциани“, а и много бързо ще проверим откъде си пазарувала с кредитната си карта.
Исабел Скойен се надигна и се загледа неопределено в далечината.
— Виждаш ли фермите? Не са ли красиви? Обожавам земите, където се е намесила човешка ръка. Мразя гората. Освен ако не е изкуствено засадена. Ненавиждам хаоса.
Хари огледа профила ѝ. Острият ѝ нос изглеждаше почти застрашително.
— Разкажи ми за Густо Хансен.
— Защо? — сви рамене тя. — Доколкото разбирам, вече си научил по-важното.
— От теб зависи кой ще те разпитва за него: аз или „Ве Ге“.
Тя се изсмя.
— Густо беше млад и красив. Жребец, радост за окото, но със съмнителен произход. Биологичният му баща е престъпник, а майка му — наркоманка, поне по думите на приемния му баща. С други думи, такъв жребец е негоден за разплод, но е забавно да го яздиш, ако… — тя си пое дъх. — Идваше тук да правим секс. От време на време му давах пари. Връзката ни не беше обвързваща, той се срещаше и с други жени.
— Това не те ли караше да ревнуваш?
— Да ревнувам? — Исабел поклати глава. — За мен сексът никога не е бил повод за ревност. Аз също се виждах с други мъже. А когато се появи един по-специален, отрязах Густо. Той май вече също се бе преситил от моята компания, пък и джобните, които му давах, не му трябваха. Но малко преди смъртта си пак се свърза с мен и много настояваше да се видим. Вероятно освен с парите беше закъсал здраво и с наркотиците.
— Какъв беше той?
— Ами какъв… Най-общо, егоист, неблагонадежден, чаровен. Самоуверено леке.
— И какво искаше?
— Да ти приличам на психолог, Хари?
— Не.
— Нали? Защото хората ме интересуват само в някои аспекти.
— Наистина ли?
Исабел Скойен кимна и пак зарея поглед в далечината. Очите ѝ проблясваха.
— Густо беше самотен.
— По какво съдиш?
— Знам какво е да се чувстваш така. Освен това изпитваше презрение към себе си.
— Самоуверен и самопрезиращ се?
— Двете неща не са изключват взаимно. Може да осъзнаваш способностите и заложбите си, но да не се смяташ за достоен да получиш любов.
— И на какво се дължи това?
— Чу ме: не съм психолог.
— Така е.
Хари зачака търпеливо.
Исабел Скойен се прокашля.
— Родителите му са се отказали от него. Как според теб се отразява това на едно момче? Зад оперения му вид се криеше младеж, който се смята за нищожество — точно каквито са били и родителите му. Не намирате ли логика, господин Почти-полицай?
Хари кимна. Погледът му явно я смущаваше, но той реши да премълча напиращия на устните му въпрос: каква е нейната история? И зад нейната фасада ли се крие самотна, самопрезираща се душа?
— А Олег? Познаваш ли го?
— Арестувания за убийството на Густо? Не. Густо на няколко пъти го е споменавал като най-добрия си приятел. Според мен е бил единственият.
— А Ирене?
— И за нея е говорил. Била му е като сестра.
— Тя му е сестра.
— Не и кръвна, Хари. Има огромна разлика.
— Така ли?
— С типичната си наивност хората си въобразяват, че са способни да изпитват безкористна любов. Всъщност действията им са продиктувани от желанието да обезпечат бъдещето на гени, подобни на своите. Развъдната дейност непрекъснато ми дава поредното потвърждение на теорията ми. И, да, хората също са стадни животни. Всеки баща ще защити биологичния си син, всеки брат — биологичната си сестра. Във всеки възникнал конфликт инстинктите ни диктуват да заемем страната на носителите на сходен с нашия генетичен материал. Представи си, че се намираш в джунглата и неочаквано виждаш как друг бял мъж, облечен като теб, се бие с полугол чернокож, нацапотен с камуфлажна боя. Двамата държат по един нож, ти имаш пистолет. Какво нашепва първата ти мисъл? Да застреляш белия, за да спасиш черния? Или по-скоро обратното?