— Виждам само една дупка… — прошепна ми Олег.
— Какво?
След секунди забелязах, че на стената зее само дупката от втория опит с дрелката. Започвах да се досещам къде е попаднало свредлото първия път.
— О, не — прошепнах аз, макар да осъзнавах колко е безсмислено вече да шепна.
Бернтсен се приближи до Туту и го бутна. Онзи политна от стола и падна ничком на пода. Видяхме ясно кръглата дупчица в главата му.
— Пробили сме го — установи очевидното Бернтсен и пъхна пръста си в дупката в стената.
— По дяволите — прошепнах на Олег. — Какъв малшанс!
Той обаче не отговори. Взираше се в трупа с изражение, все едно се чуди дали да повърне, или да се разциври.
— Густо — прошепна ми той. — Какво направихме, Густо?
Не знам какво ми стана, но избухнах в смях. Просто избликна неудържимо от устата ми. Смехотворно наперената поза на ченгето с челюст като гребло на багер, отчаянието по лицето на Олег, комично приплеснато под найлоновия чорап, зяпналата уста на Туту, който, оказа се, все пак имал мозък. Смеех се с цяло гърло — кресливо и гръмко. Накрая нещо ме цапардоса и пред очите ми затанцуваха звездички.
— Или ще се стегнеш, или ще получиш още една — закани се Бернтсен и разтърка дланта си.
— Благодаря — съвсем искрено казах аз. — А сега да намерим стоката.
— Първо трябва да измислим какво да правим с нашия Дрелко.
— Закъснели сме. Така или иначе, ще разберат, че някой е разбил вратата.
— Не и ако качим Туту в колата и сглобим бравата — възрази Олег с изтънял и задавен глас. — Открият ли, че част от дрогата липсва, ще набедят Туту.
Бернтсен изгледа Олег и кимна.
— Имаш много съобразителен партньор, Тъпанардо. Да започваме.
— Първо дрогата — настоях аз.
— Първо Дрелко — възпротиви се Бернтсен.
— Дрогата — повторих аз. — Тази вечер възнамерявам да стана милионер, проклет пеликан такъв.
— Дрелко! — вдигна ръка Бернтсен.
— Стига! — кресна Олег. Двамата го погледнахме. — Елементарно е: ако ченгетата намерят тук трупа на Туту, ще изгубим и дрогата, и свободата си. Ако заварят само дрогата, а Туту вече лежи в багажника, ще се сбогуваме само с парите.
Бернтсен се обърна към мен:
— Борис подкрепя моето мнение, Тъпанардо. Двама срещу един.
— Добре. Изнесете трупа, а аз ще потърся дрогата.
— Объркал си се. Ние ще изнесем трупа, а ти ще почистиш касапницата — той посочи мивката до бара.
Намерих кофа и я напълних с вода. Олег и Бернтсен хванаха двата крака на Туту и го завлачиха към вратата. По пътя се проточи тънка кървава диря. Под окуражителния поглед на Карън Макдъгъл започнах да търкам стената и пода, за да излича следите от мозък и кръв. Тъкмо приключих и се канех да започна да търся тайника с дрогата, когато чух звук от отворената врата към Е6. Вой, който се опитваше да ме заблуди, че отива в друга посока, че постепенното му засилване е плод на въображението ми. Полицейски сирени.
Проверих в барчето, в офиса и в тоалетната. Нямаше нито таванско, нито подземно помещение и възможностите за скривалище на двайсет кила жълто се брояха на пръсти. Очите ми спряха върху сандъка с инструментите. Върху катинара. Доскоро го нямаше.
Олег извика нещо от вратата.
— Дай ми козия крак! — поисках аз.
— Да се махаме оттук! Ченгетата пристигат!
— Щангата!
— Излизай веднага, Густо!
Знаех, че дрогата е вътре. Двайсет и пет милиона крони точно пред очите ми — в проклет сандък. Започнах да ритам катинара.
— Ще стрелям, Густо!
Обърнах се към Олег. Държеше шибания руски пистолет срещу мен. Не вярвах да ме улучи от такова разстояние — поне десет метра, — но се изненадах от постъпката му.
— Ако ни хванат, с нас е свършено! — извика задавено той. — Хайде, ела!
Пак ритнах катинара. Воят на сирените се усили, но аз знаех, че те винаги се чуват по-близо, отколкото са в действителност.
Над главата си чух плясък като с камшик. Пак погледнах към вратата и ме полазиха ледени тръпки. Там стоеше Бернтсен. Пистолетът в ръката му димеше.
— Следващия път няма да пропусна — предупреди ме той.