Ритнах сандъка за последен път и хукнах навън.
Прескочихме оградата, излязохме на улицата и изхлузихме найлоновите чорапи от главите си. След секунди покрай нас префучаха полицейски коли. Вървяхме спокойно. Те свиха пред склада, а ние продължихме към възвишението, където Бернтсен беше паркирал автомобила си. Качихме се и потеглихме с умерена скорост. Докато подминавахме склада, се обърнах да погледна Олег. Синята светлина от полицейските буркани шареше по лицето му, зачервено от сълзи и от тесния чорап. Олег изглеждаше изчерпан и се взираше в мрака като обречен на смърт.
И тримата мълчахме. Бернтсен спря на автобусна спирка в квартал „Синсен“.
— Яко се издъни, Тъпанардо.
— Нямаше как да знам за ключалките.
— Нарича се подготовка: проучване и така нататък. Да ти звучи познато? Ще заварим отворена врата със свалена брава.
Досетих се, че говори в първо лице — „ние“ — защото и той се води полицай. Адски странен тип.
— Взех бравата и катинарите — подсмръкна Олег. — Ще си помислят, че Туту е чул сирените и е офейкал, без да успее да заключи. А следите от отвертките не следва да са непременно от него, нали?
— Учи се от приятеля си, Тъпанардо — посъветва ме Бернтсен, след като погледна Олег в огледалото. — Или по-добре недей. Осло не се нуждае от повече шмекери.
— Хубаво, но не ви ли се струва, че не е особено умно да стоим на спирка с труп в багажника.
— Съгласен съм. Слизайте.
— Ами тялото…
— Аз ще се погрижа за Дрелко.
— Къде…
— Не е ваша работа. Чупката!
Слязохме. Саабът на Бернтсен отпраши.
— От сега нататък не смей да припарваш до този тип — предупредих аз Олег.
— Защо?
— Той уби човек. Първо ще унищожи всички улики. Ще скрие някъде трупа. Но после…
— Ще очисти всички свидетели.
Кимнах. Яко се бях сдухал.
— Какъв ли тайник е предвидил за Туту? — опитах се да разведря атмосферата аз.
— Парите ми трябваха, за да се преместя в Берген с Ирене — промълви Олег.
Погледнах го.
— Кандидатствах право в местния университет. В момента Ирене е в Тронхайм при брат си. Възнамерявах да я убедя да ме последва в Берген.
Качихме се на автобуса към центъра. Не издържах да гледам празния поглед на Олег. Трябваше да го запълня с нещо.
— Ела — подканих го аз.
Докато изсмуквах дрогата със спринцовка в репетиционната, забелязах нетърпение в очите му. Сякаш искаше да посегне и да дръпне помпата от ръката ми, изнервен, че се бавя. Нави си ръкава и разбрах причината. По кожата му от китката до лакътя имаше множество следи от убождания.
— Само докато се върне Ирене — оправда се той.
— Имаш ли си скривалище? — попитах аз.
— Откраднаха ми всичко — поклати глава той.
Онази вечер го научих как се прави безопасно скривалище за дрога.
Трюлс Бернтсен чакаше на паркинга от цял час. Най-сетне един автомобил сви на свободното място, резервирано за адвокатска кантора „Бах & Симонсен“. Бернтсен беше преценил, че тук е най-удобно; за шейсетте минути, които прекара тук, минаха само две коли, а и нямаше камери. Трюлс свери регистрационния номер на автомобила с данните, които преписа от системата. Съвпадаше. Явно Ханс Кристиан Симонсен обичаше да си поспива сутрин. Или пък днес го беше задържала някоя мадама. От колата слезе мъж с рус перчем, какъвто контетата от западните квартали носеха едно време, когато Трюлс беше тийнейджър.
Бернтсен си сложи слънчевите очила, пъхна ръка в джоба на палтото си и стисна дръжката на полуавтоматичния австрийски щаер. Беше решил да не използва служебното си оръжие, за да не дава на адвоката излишни подсказки с кого си има работа. Ускори крачка, за да засече Симонсен, докато онзи още стои между колите. Всяка заплаха е най-ефективна, когато се осъществи бързо и агресивно. Стига жертвата да няма време да мобилизира мислите си, страхът за собствения ѝ живот ще я принуди да ти даде каквото искаш. Ушите му бучаха, в кръвта му сякаш сипаха набухвател: пулсираше в тъпанчетата, в слабините и на врата. Ще тикне пистолета в лицето на Симонсен — така, че да вижда само оръжието. „Къде е Олег Фауке? Отговори бързо и подробно, иначе ще те убия!“ А след като получи нужната информация: „Ако предупредиш някого или разкажеш за разговора ни, ще се върна и ще ти видя сметката! Ясно?“ Онзи ще отговори с „да“ или само ще кимне, вцепенен. А може и да се изпусне от страх. Тази мисъл повиши настроението на Трюлс и той ускори крачка с усмивка. Туптенето плъзна и към стомаха му.