Хари се сещаше само за едно място, където Олег би могъл да потърси убежище. Погледна си часовника. Ако побърза, ще стигне там, преди птичето да е отлетяло.
Завари „Вале Ховин“ също толкова пуст колкото и последния път. Веднага забеляза, че един от прозорците на гардеробната е разбит. Надникна. Вътре блестяха парчета стъкло. Бързо отиде до вратата, провря ръка, врътна топката и влезе.
Връхлетя го нещо със силата на товарен влак. Съборен на пода, Хари се мъчеше да се освободи от това вонящо, мокро, отчаяно тяло. Въртеше се и се опитваше да се отскубне, като усмири естествения си импулс да отговори на юмруците с юмруци. Хвана ръката на нападателя и я изви така, че да притисне лицето му към пода. Изправи се на колене.
— Ау! Мамка му! Пусни ме!
— Аз съм, Олег — Хари!
Освободи китката му и му помогна да се изправи и да седне на пейката. Момчето изглеждаше трагично: бледо, слабо, с изцъклени очи. Вонеше на нещо средно между зъболекарски кабинет и екскременти. Но не беше друсан.
— Помислих те за…
— Един от онези?
Олег зарови лице в дланите си.
— Ела да излезем на въздух.
Седнаха на трибуните. Слабото следобедно слънце огряваше напукания бетон. Хари си спомни всеки от случаите, когато бе идвал тук да гледа Олег; песента на кънките, докато се забиват в леда, матовите отблясъци на прожекторите в отначало морскозелената, а после млечнобяла повърхност.
Сега седяха плътно един до друг, все едно трибуните се пръскат по шевовете.
Хари се заслуша в дишането на Олег и подхвана:
— Кои са те, Олег? Довери ми се. Щом аз мога да те намеря, ще те намерят и те.
— Ти как ме откри?
— Нарича се дедукция.
— Знам какво означава. Изключваш невъзможното и оставащото е отговорът.
— Кога пристигна тук?
— Снощи към девет — сви рамене Олег.
— Защо не се обади на майка си, след като те пуснаха? Знаеш колко е опасно да се разхождаш из града.
— Тя щеше да ме затвори под ключ. Нали все слуша онзи Нилс Кристиан.
— Ханс Кристиан. Ще те намерят, да знаеш.
Олег погледна дланите си.
— Очаквах още с връщането ти в града да си купиш дрога, но за моя изненада не си се надрусал.
— Не съм пипал от седмица.
— Защо?
Олег мълчеше.
— Заради Ирене ли?
Олег се взираше упорито в бетона, сякаш спомените за предишните им идвания тук изплуваха и в неговото съзнание; сякаш пак чуваше познатото свистене при засилката по леда. Кимна бавно.
— Единствен аз се опитвам да я намеря. Тя си няма другиго.
Хари мълчеше.
— Кутията с бижута на мама…
— Да?
— Откраднах я и продадох всичко за дрога. Оставих само пръстена, който ти ѝ беше подарил.
— Защо?
— Първо, защото не струва пукната пара — усмихна се Олег.
— Сериозно? — престори се на шокиран Хари. — И са ме измамили?
— Златен пръстен с черна резка? Нарича се патинирана мед. Добавят малко олово за повече тежест.
— Тогава защо просто не го остави у дома?
— Мама вече не го носи. Исках да го дам на Ирене.
— Сплав от мед, олово и златиста боя?
Олег сви рамене.
— Пръстенът има сантиментална стойност. Още помня колко се зарадва мама, когато го надяна на пръста ѝ.
— Какво друго си спомняш?
— Неделен ден, Западния площад, коси слънчеви лъчи, газим из нападали есенни листа. С мама се смеете. Иска ми се да те хвана за ръка, но вече не съм дете. Ти купуваш пръстена от сергия, където продават вещи, останали от покойник.
— Спомняш си всичко това?
— Да. Помислих си, ако Ирене се зарадва дори наполовина колкото мама тогава…
— Зарадва ли се?
— Не си спомням — премига объркано Олег. — Сигурно сме били друсани, когато съм ѝ го дал.
Хари преглътна мъчително.
— Той я държи.
— Кой?
— Дубай. Държи Ирене като заложница, за да е сигурен, че ще си мълча.
Олег наведе глава.
— Затова не говоря.
— Сигурен ли си? Да не са те заплашили какво ще стане с нея, ако проговориш?
— И без да ме заплашват, знаят, че няма да гъкна. Пък така си осигуряват и нейното мълчание. Отвлекли са я, Хари.
Хари се размърда. Точно така седяха двамата преди важни състезания: с наведени глави, мълчаливи, съсредоточени в една обща цел. Олег никога не искаше съвети, а и Хари не знаеше какво да го посъветва. Но самото му присъствие успокояваше невръстния състезател.