— Появих се аз.
— Ти?
— Да. Още щом съм кацнал в Осло, са разбрали за пристигането ми. Знаят, че мога да те накарам да говориш; че похищението на Ирене няма да ме спре. Затова Дубай е поръчал да ти затворят устата завинаги.
Олег кимна бавно.
— Разкажи ми за Дубай — помоли Хари.
— Никога не съм го виждал, но май съм ходил в жилището му.
— Къде се намира?
— Нямам представа. Един от помощниците му ни качи в колата си и ни откара дотам. Преди това обаче ми върза очите.
— Но си убеден, че ви е отвел в дома на Дубай?
— Така ми подхвърли Густо. Освен това миришеше на обитавано място и звуците бяха като от къща с мебели, килими, завеси… нали ме разбираш.
— Да. После?
— Заведоха ни в подземие и тогава ми свалиха превръзката. На пода лежеше мъртвец. „Това сполетява лъжците — предупредиха ни те. — Погледнете го внимателно и разкажете какво се случи в Алнабрю; защо полицаите са заварили вратата отключена и къде изчезна Туту.“
— Алнабрю?
— Ще стигна и дотам.
— Добре. А този мъж… как беше убит?
— В смисъл?
— Забеляза ли прободни рани по лицето? Или огнестрелни по тялото?
— Не ти ли казах? Не личеше от какво е починал, но когато Пьотър натисна корема му с крак, от устата му потече вода.
Хари навлажни устни.
— Разбра ли кой е мъртвецът?
— Да. Полицай под прикритие, който душеше около „Плата“. Наричахме го Каскета, защото все носеше такава шапка на главата си.
— Мхм.
— Хари?
— Да?
Стъпалата на Олег трополяха лудешки по бетона.
— Не знам почти нищо за Дубай. Дори Густо отказваше да говори за него. Но съм сигурен в едно: опиташ ли се да се добереш до него, те чака сигурна смърт.
Трета част
Двайсет и шеста глава
Майката плъх шареше нетърпеливо по пода. Сърцето на човека биеше все по-слабо. Тя пак допълзя до обувките и захапа меката, но дебела кожа. После се покатери по тялото. Дрехите миришеха още по-силно от обувките: на пот, храна и кръв. Той — защото майката плъх определи пола на човека с помощта на обонянието си — изобщо не се беше помръднал. Лежеше в същата поза и преграждаше дупката. Тя запъпли по корема му. Знаеше, че това е най-краткият път. Сърцето биеше едва-едва. Още малко — и тя ще може да започне.
Приемам, че рано или късно животът свършва, татко. Но не и че за да приключи, трябва да агонизираш. Положително има по-щадящ начин да си отидеш, нали? Безболезнен изход към светлината вместо този проклет смразяващ мрак, който постепенно ме обсебва. Ех, да бяха сложили малко опиат в патроните „Малаков“! Да бяха съкратили мъките ми, както аз съкратих мъките на Руфус, клетото краставо куче; да бяха ми дали еднопосочен билет до Еуфория. Приятно пътуване! Но всичко, което смекчава страданието на този свят, се дава само срещу рецепта или е разпродадено, или струва толкова скъпо, че трябва да си продадеш душата, за да го вкусиш. Животът е ресторант, който не можем да си позволила Смъртта — сметката за храната, от която едва сме опитали. Затова поръчваш най-скъпото блюдо от менюто. Щом така и така ще се мре, нека поне поглезим небцето.
Добре де, татко. Спирам да хленча. Не си тръгвай. Не си чул всичко. Докъде стигнахме? А, да. Едва няколко дни след удара в склада в Алнабрю Пьотър и Андрей ни качиха в колата си — мен и Олег. Неговите очи ги завърнаха с кърпа и ни закараха до къщата на стареца. Свалиха ни в мазето. За пръв път стъпвах там. Поведоха ни по дълъг, тесен и нисък проход. Вървяхме с наведени глави, а раменете ни опираха в стените. Не беше мазе, а по-скоро подземен тунел за бягство. Но Каскета явно не бе успял да се възползва от него. Приличаше на удавен плъх. Всъщност действително се беше удавил.
После пак вързаха очите на Олег и го отведоха в колата. Мен ме изпратиха при стареца. Седнах срещу него. Полгежду ни нямаше маса.
— Бяхте ли там? — попита той.
— Ако ме питаш за Алнабрю, отговорът е „не“ — погледнах го право в очите.
Той ме изучаваше мълчаливо.
— Точно като мен си — заключи накрая. — По нищо не ти личи, когато лъжеш.
Не мога да се закълна, но ми се струва, че се усмихна.
— Е, Густо, разбра ли какво се е случило долу?
— Да. Каскета е умрял.
— Правилно. Защо?
— Не знам.
— Предположи.
Някога старецът сигурно е работил като учител, помислих си аз. Биваше го да изпитва.