— Гепил е нещо.
Старецът поклати глава.
— Разбра, че живея тук. Знаеше, че не разполага с основания да изиска съдебна заповед за обиск. След ареста на гангстерите от „Лос Лобос“ и конфискацията от склада в Алнабрю преди броени дни явно е схванал картинката: колкото и да се напъва, няма да се добере до заповед — ухили се старецът. — Отправихме му предупреждение и очаквахме то да го спре.
— Така ли?
— Агенти като него възлагат прекалено големи надежди на прикритието си. Въобразяват си, че няма как да разберем истинската им самоличност, имената на близките им. Но стига да знаеш няколко ключови пароли, не е трудно да откриеш всичко в компютърните регистри на полицията. Достъп до тези пароли може да осигури човек на възлов пост в ОРГКРИМ например. Досещаш ли се как го предупредихме?
— Пречукахте хлапетата му?
Лицето на стареца изведнъж помръкна.
— За чудовища ли ни имаш, Густо?
— Sorry.
— Пък и той няма деца. — Познатият смях. — Затова пък има сестра. Май несъща сестра.
Кимнах. Струваше ми се невъзможно да преценя дали лъже.
— Заплашихме го, че ще я изнасилим и после ще я убием Обаче явно съм го преценил погрешно. Вместо да помисли за роднините си, е решил да нападне пръв. Обречена, отчаяна атака. Успял е да се вмъкне тук през нощта. Не го очаквахме. Явно много се е страхувал за живота на сестра си. Слязох в подземието, а той е тръгнал след мен въоръжен. После издъхна — старецът наклони глава. — Как?
— От устата му потече вода. Удавяне?
— Правилно, но къде?
— В някое езеро. После сте го донесли тук.
— Не. Удави се, след като влезе. Е?
— Не знам к…
— Мисли! — Заповедта изплющя със силата на камшик. — Ако искаш да оцелееш, трябва да разсъждаваш, да извличаш нужната информация от наличните данни. Това е реалният живот.
— Добре, добре — напрегнах ума си. — Това подземие представлява тунел.
— И? — старецът скръсти ръце.
— По-дълъг е от тази къща. Възможно е другият му край да извежда някъде навън.
— Но?
— Но понеже притежаваш и съседната къща, излиза, предполагам, там.
— Познай на колко години е тунелът — усмихна се доволно старецът.
— Трябва да е стар. Стените бяха позеленели от мъх.
— От водорасли. След като съпротивителното движение е направило четири опита за покушение над тази къща, шефът на Гестапо поръчал да прокопаят тунел. Успели да го запазят в тайна. Всеки следобед Райнхард най-демонстративно влизал през главния вход на тази къща. Включвал осветлението и през тунела се прибирал в същинския си дом — съседната къща. Тук изпращал немския си лейтенант, официалния обитател на съседната постройка. Лейтенантът, облечен в неговата униформа, нарочно обикалял близо до прозорците, така че хората отвън да го виждат.
— Един вид примамка.
— Именно.
— Защо ми разказваш това?
— Защото искам да проумееш какъв е реалният живот, Густо. Повечето хора в тази страна не знаят колко трудно е да оцелееш в реалния живот. Разказах ти историята и за да не забравяш колко разчитам на теб.
Погледна ме, все едно беше казал нещо изключително важно. Престорих се, че разбирам. Исках да си вървя. Вероятно и той беше забелязал нетърпението ми.
— Благодаря ти за отделеното време, Густо. Андрей ще ви закара.
Докато минавахме покрай университета, в кампуса се провеждаше някакво студентско събитие. От сцената на открито се чуваха мощни китари. По тротоара до улица „Блиндерн“ се задаваха младежки компании. Весели, въодушевени лица, получили сякаш обещание за светло бъдеще или нещо подобно.
— Какво е това? — попита Олег, защото пак му завързаха очите.
— Това е нереалният живот — отвърнах.
— И нямаш представа как се е удавил? — попита Хари.
— Не.
Краката на Олег шареха още по-невротично. Вече цялото му тяло трепереше.
— И така… Бил си със завързани очи, но ми разкажи какво си спомняш от пътуването до това място. След като слязохте от колата, чуваше ли се например влак или автомобилно движение?
— Не. Валеше дъжд. Само това чувах.
— Силен? Слаб?