Стив Кавана — Фантом
Джей О. Льобо
Двоен обрат
Това ще бъде последната ми книга. Няма да пиша друга. Причините ще станат ясни на финала на тази история. Интересна дума — „история". Реална история ли е? Мемоар? Измислица? Не мога да определя. Възможно е да сте намерили тази книга в квартална книжарница сред криминалната документалистика или при трилърите. Няма значение, зарежете това. Трябва да знаете само две неща:
Изрично наредих на издателите да не редактират текста. Няма редакторски поправки, структурни промени или друга намеса. В книгата сме само аз и вие.
Оттук нататък не вярвайте на нито една прочетена дума.
Джей О. Льобо
Калифорния, 2018 г.
Началото на края
Август
Пол Купър чакаше пред един театър на Ла Бреа Авеню. Стоеше под жаркото обедно слънце с револвер в джоба и натъпкана с лоши идеи глава. Свали тъмните си очила, избърса потта от челото си и отново премисли плана.
Щеше да изчака присъстващите в залата да си тръгнат. Успя да си намери място до загражденията на тротоара пред театъра. Опечалените трябваше да минат покрай него, за да излязат на улицата, където ги чакаха лимузините. Оттук имаше чудесна видимост. Сигурен беше, че мишената му е наблизо. Най-вероятно в театъра. Не толкова вероятно сред тълпата отвън, но въпреки това Пол огледа всяко лице. Не биваше да пропусне тази възможност. Забележеше ли го, щеше да извади от джоба си трийсет и осемкалибровия револвер и да стреля право във физиономията му.
Пред театъра се бе събрала тълпа. Двеста-триста души, скупчени от двете страни на загражденията, бяха дошли да отдадат последна почит на своя мъртъв идол. Днес нямаше да има представление. Театърът беше ангажиран за възпоменателната церемония в памет на Джей О. Льобо. Тя беше започнала късно и напредваше по-бавно, отколкото предвиждаше програмата. Както обикновено, речите се бяха проточили твърде дълго. Но какво можеха да направят организаторите? Да свалят Стивън Кинг или Джон Гришам от сцената? И докато писателите четяха откъси от произведенията на Льобо в климатизирания театър, отвън феновете стискаха книги, държаха прощални надписи и се подкрепяха взаимно в своята колективна скръб, дошла незаслужено рано.
Пол почувства, че му прилошава. Дължеше се или на масовата истерия на ридаещите за починалия писател жени, или на горещината. Или и на двете. А може би на алкохола. Беше обърнал няколко чисти водки, за да престанат да му треперят ръцете.
Не му харесваше да убива. Още не. Ръцете му бяха изцапани с кръв, с много кръв, но сега беше различно. Специално.
Всеки път, когато чуеше да споменават Льобо, ножът, забит в корема му, се завърташе още малко. Авторът беше познато име, но със сигурност не беше познато лице. Точно обратното. Никой от присъстващите никога не го беше виждал. Дори да имаха всяко издание на романите му, дори да притежаваха рядък екземпляр на прочутия му първи роман с автограф или да си въобразяваха, че го познават, защото са чели внимателно произведенията му, всъщност никой не беше виждал своя герой. Нито на снимка, нито на живо. Нямаше и да го видят. Мъртвите писатели не раздават автографи.
Четирима души на света знаеха истинската самоличност на Джей О. Льобо. И един от тях щеше да получи куршум от трийсет и осемкалибровия револвер „Смит и Уесън“ в джоба на Пол Купър.
Стъклените врати на театъра се отвориха и в неумолимата жега на Лос Анджелис се изля поток от хора. Подобаващо облечени. Мъжете, в светли ленени дрехи, си проправяха път към своите коли. Повечето бяха предпочели бял или кремав костюм и черна вратовръзка в знак на уважение. Траурният тъмен костюм би бил убийствен в тази жега. Жените изглеждаха по-официални, пожертвали бяха удобството в името на етикета. Черните копринени рокли прилепваха към краката им, докато нагласяха шапките си и слагаха тъмни очила.
По бузите на Пол се стичаше пот и мокреше брадата му. Той вдигна долната част на тениската си с две ръце и избърса лице, оголвайки за кратко белия си корем. Когато я пусна, тя залепна за кожата му. Револверът тежеше в джоба му. Тежеше и в мислите му. Отново огледа тълпата, стъпи върху основата на парапета и проточи шия над главите на хората наоколо. Никаква следа от набелязаната мишена. Започна да се съмнява в плана си. Ами ако той изобщо не се появеше?
И после изведнъж времето за мислене свърши.
Ето го. На червения килим. На метър и половина от него.
Пол много пъти си беше представял този миг. Дали той щеше да погледне ужасено дулото? Щеше ли да извика? Охраната щеше ли да има време да реагира?