През пръстите си видя как полицаите се спогледаха. Не можеше да се закълне, но ѝ се стори, че устната на Доул потрепна — мустакът му мръдна.
— Разбира се. Някой друг път — отговори Доул.
58
Доул вървеше след Блох по коридора на болницата. Тя се носеше напред с широки плавни крачки. Наложи се той да се забърза, за да не изостане много. Беше по-висока от него. Пък и всяка стъпка предизвикваше остра и разяждаща болка в тялото му.
Стигнаха до паркинга и патрулната кола. Блох отвори шофьорската врата, остана така за секунда, после я затръшна, без да се качи. Доул стоеше от другата страна и двамата се спогледаха над покрива на автомобила.
— По дяволите! — изруга Блох.
— Виж, това не променя много нещата — отбеляза Доул.
Тя облегна лакти върху покрива, обхвана главата си с ръце и каза:
— Променя всичко.
— Не е вярно. Може би Марая е имала връзка с Дарил, но какво от това? Научила е, че съпругът ѝ се кани да я напусне, изпратила му е есемес, че си е забравил паспорта. Пол не е резервирал никакви пътувания, бил е излязъл с яхтата си. Есемесът ѝ е саркастичен. Марая не му напомня, че си е забравил паспорта, за да му услужи.
Блох кимна.
— Тя е категорична, че я е нападнал Пол. Може би сега това звучи по-смислено. Открила е тайния му живот като писател, потърсила му е обяснение, той се е опитал да я напусне, но е забравил паспорта, върнал се е у дома, избухнал е спор, вероятно за милионите в сметката му, и той я е халосал по главата с чука. Засега това е версията ни.
— Според мен Дарил я е зашлевил, не някакъв си крадец — каза Блох.
Доул погледна към синьото небе. Беше горещо, а той беше изморен.
— Възможно е. Знаем, че влизането с взлом е инсценирано. Само чекмеджето е пострадало. Мисля, че тя е намерила там банковото извлечение на Льобо. Използвала е Дарил да ѝ помогне да нагласи версия, с която да обясни чекмеджето. Накарала го е да я удари. Така е имала време да помисли, преди да потърси сметка на Пол.
— Виж, имаме време да прочетем проклетите книги, да проучим Льобо още малко и да се подготвим. Пол ще дойде на събитието. Главата си залагам.
Блох кимна, но намръщеното ѝ изражение си остана.
— Разполагаме с достатъчно улики срещу Пол. И нямаме никакви срещу Дарил. Изневярата не е престъпление. Какво те гложди? — попита Доул.
Тя го погледна, но той вече знаеше какво ще му каже.
— Пощенската кутия. Тя ме гложди, не мога да я впиша в нашата версия. Просто не се връзва.
59
Началото на края
Август
Пол Купър чакаше пред един театър на Ла Бреа Авеню. Стоеше под жаркото обедно слънце с револвер в джоба и натъпкана с лоши идеи глава. Свали тъмните си очила, избърса потта от челото си и отново премисли плана.
Щеше да изчака присъстващите в залата да си тръгнат. Успя да си намери място до загражденията на тротоара пред театъра. Опечалените трябваше да минат покрай него, за да излязат на улицата, където ги чакаха лимузините. Когато Дарил минеше покрай него, Пол щеше да извади от джоба си трийсет и осемкалибровия револвер и да стреля право във физиономията му. Нямаше избор. Трябваше да спаси Марая.
Пред театъра се бе събрала тълпа. Двеста-триста души, скупчени от двете страни на загражденията, бяха дошли да отдадат последна почит на своя мъртъв идол. Днес нямаше да има представление. Театърът беше ангажиран за възпоменателната церемония в памет на Джей О. Льобо.
Пол почувства, че му прилошава. Дължеше се или на масовата истерия на ридаещите за починалия писател жени, или на горещината. Или и на двете. А може би на алкохола. Беше обърнал няколко чисти водки, за да престанат да му треперят ръцете.
Всеки път, когато чуеше да споменават Льобо, ножът, забит в корема му, се завърташе още малко.
Четирима души на света знаеха истинската самоличност на Джей О. Льобо. Двама вече бяха мъртви. Боб Креншо изгоря в багажника на запалена кола. Още един човек беше пребит до смърт — млада жена на име Линдзи. Оставаха двама. И един от тях щеше да получи куршум от трийсет и осемкалибровия револвер „Смит и Уесън“ в джоба на Пол Купър.
Стъклените врати на театъра се отвориха и в неумолимата жега на Лос Анджелис се изля поток от хора. Подобаващо облечени. Мъжете, в светли ленени дрехи, си проправяха път към своите коли. Повечето бяха предпочели бял или кремав костюм и черна вратовръзка в знак на уважение. Траурният черен костюм би бил убийствен в тази жега. Жените изглеждаха по-официални, пожертвали бяха удобството в името на етикета. Черните копринени рокли прилепваха към краката им, докато нагласяха шапките си и слагаха тъмни очила.