Пол притаи дъх.
Тя се намирала в стабилно състояние в болницата в Бей Сити след животозастрашаваща мозъчна травма при жестоко нападение в собствения ѝ дом. Шерифът на Порт Лоунли не беше убеден, че това е обикновено нападение с цел грабеж, и насърчаваше жителите на градчето да запазят спокойствие. Доул смяташе, че жертвата е била пребита от съпруга си, изчезналия Пол Купър.
Пол не вярваше, че е възможно да се чувства по-зле, но ето че усети как пропада в черна дупка. Марая беше пострадала. Сериозно. Мислите му се разбягаха в хиляди посоки, лишени от яснота, подтиквани от страх и гняв. Ако шерифът вярваше, че нападателят е той, значи състоянието на Марая не ѝ позволяваше да му разкаже какво се е случило всъщност или пък тя наистина вярваше, че е бил Пол. А може би беше в кома?
Сълзите отново потекоха. Отпусна се безсилно на леглото и се остави на болката. Той беше причината за всичко. Заради него Марая е можела да умре.
Заради Джей О. Льобо.
Едната ръка на мъжа затвори лаптопа, когато водещият премина към други новини. Същата ръка легна върху дръжката на пистолета, оставен на масата.
— Говори, мамка му. Ще броя до пет — нареди той.
Чувствата, които Пол все още изпитваше към Марая, изригнаха в него. Често се случваше. Хората вършеха невъобразими неща от омраза и още по-невъобразими от любов.
— Пет — каза мъжът.
Любовта на Пол към Марая подхранваше гнева му, освобождаваше адреналин в тялото му. Който я беше наранил, щеше да страда. Пол щеше да се погрижи за това.
— Четири.
За да го направи обаче, трябваше да помисли, да се отпусне и да говори незабавно, иначе край.
— Три.
Пол зарови пръсти в матрака, стисна силно и се закотви в настоящето. Следващите думи, излезли от устата му, трябваше да бъдат убедителни и най-добре да казват истината.
— Две — рече онзи и взе пистолета.
— Не съм я наранил аз — отрони Пол.
— Едно.
— Обичам Марая. Затова я напуснах.
Пистолетът застина във въздуха, преди да се е прицелил в него. Мъжът остави оръжието на масата с бавно и плавно движение, което Пол прецени внимателно. Този човек не действаше инстинктивно.
— Не разбирам — каза рибарят.
Устата на Пол отново пресъхна, парещото му гърло се стегна, но въпреки това той заговори накъсано и хрипливо. В съзнанието му най-напред изникна истината. Трябваше да каже нещо убедително, иначе щеше да прекара остатъка от живота си в затворническа килия.
— Имам тайна. Някой… някой я е открил. Допуснах, че може да наранят мен или мой близък. — Успя да преглътне, за да овлажни малко устата си, колкото да каже: — Затова заминах.
Известно време Пол слушаше как дъхът му свири в гърлото и дробовете, без да откъсва очи от човека под лампата в другия край на стаята. Наблюдаваше го как глади брадичката си, а после се привежда напред и обляга двете си ръце на коленете.
Накрая кимна и каза:
— Не обичам тайните, Пол. Не и ако ще останеш тук. Ако каквото казваш е истина, значи някой се опитва да те убие. Някой, който е пробил яхтата ти и едва не е убил жена ти. Доколкото разбирам, ченгетата не търсят друг, само теб. Ти си главният заподозрян. Ако не си наранил жена си — а от разказа ти съдя, че не си, — тогава ще ти помогна. Доверието обаче трябва да бъде взаимно, Пол. Давам ти последен шанс. Разкрий ми тайната си и защо е толкова важна, но не ме лъжи. Ако излъжеш, ще те изхвърля на улицата и лично ще се обадя на ченгетата.
Последно предупреждение. Последно изречение. Погледът на мъжа беше като лазерен лъч. Пол не би могъл да излъже. За пръв път в живота си беше толкова уязвим — завързан за легло в къщата на въоръжен непознат, чийто поглед беше толкова остър, че би пронизал и скала.
Трябваше да мобилизира всичките си сили и едва не повърна, щом го направи, но все пак успя да се понадигне в леглото — поне раменете си, за да гледа мъжа в очите, докато говори.
— Имам пари, много пари… имам двайсет милиона долара в сметка на Кайманите. Някой е разбрал за тях и ги иска.
Рибарят отново взе пистолета и Пол разбра, че току-що е допуснал сериозна грешка.
— С наркотици ли търгуваш, Пол?
— Не, не, не. Нищо подобно. Не е каквото изглежда.
— Изглежда незаконно, ето как изглежда. Кой честен човек ще притежава двайсет милиона в офшорна сметка! А сега ми кажи истината, иначе ще повикам ченгетата. Защото в момента ми се струва, че трябва да ги повикам.