Пол нямаше избор. Можеше да подходи само по два начина, но всъщност единият не беше никакъв вариант. Можеше да каже едно-единствено нещо, което да го избави от това положение. Въжетата на китките и раменете му скърцаха от опъването, но въпреки всичко Пол отрони думи, които изричаше за пръв път:
— Аз съм Джей О. Льобо.
И щом думите заглъхнаха, се закле повече никога да не ги изрича.
— Писателят ли?
— Да, писателят. Когато паднах зад борда, у мен на флашка беше последният ми роман. Имам много пари, но някой се е досетил кой съм всъщност и е по петите ми. Затова е всичко.
Видя как мъжът се наведе, дръпна крачола на джинсите си и се изправи с нож в ръка. Острието улови светлината на лампата и проблесна като пламък. Ръбът му беше леко извит и много остър.
Мъжът безмълвно пристъпи към Пол. Крачка, вещаеща смърт. Беше едър. Висок и мускулест. Пол не успя да разчете погледа му. Усети мирис на риба и дъх на море, когато той се приближи. Странно спокойствие обзе Пол. Беше направил всичко по силите си. Не можеше да каже нищо повече. Искаше само кръвта му да изтече бързо и по възможност да не усети болка. Една последна сълза се отрони от ъгъла на окото му. Разтреперан, той затвори очи, почувства как сълзата се търкулна по бузата му и зачака студения допир на ножа.
Вместо това усети как въжето около китките му първо се затяга, после пада.
Пол погледна към своя тъмничар, който беше срязал въжето.
— Прощавай, но с тези новини… Просто исках да се подсигуря. Извинявай, Пол… или да те наричам „господин Льобо“? Вероятно не. Чел съм книгите ти като повечето хора. Ако мога да ти помогна, ще го направя. Ей там има мивка, а в раклата ще намериш чисти дрехи. Поспи. На сутринта ще дойда да те взема. Спокойно, тук си на сигурно място. И си добре дошъл в дома ми.
25
Тръпки побиваха Дарил, докато пътуваше от къщата на Марая. В багажника му беше пликът с окървавения гащеризон и окървавените ръкавици, а тялото на Марая още не беше изстинало. Едва ли някой щеше да го намери преди сутринта, когато пощальонът щеше да отиде до къщата и да завари съборената пощенска кутия. После щеше да забележи и отворената входна врата, и кръвта, която той беше размазал по нея. Достатъчно, за да го подмами да влезе вътре и да намери трупа, увит в найлона.
Спокойно. Имаш време, каза си.
Най-важното беше да се прибере благополучно, като внимава да не го спре полиция. Кракът му подскачаше нервно върху педала на газта след всеки светофар, пръстите му трепереха, ако не стискаше здраво волана. Докато минаваше покрай шерифството, усети как мускулите на тила му се напрягат, но не погледна натам. Нито веднъж. Най-сетне прекоси града и пое по стария крайбрежен път, който се спускаше към океана от другата страна на Порт Лоунли. Двайсет минути по-късно стигна до водата. Яхтата му стоеше на частния пристан, а къщата му беше притихнала и тъмна. Дарил паркира и взе плика на излизане от колата. Отзад имаше варел, в който гореше разни неща. Пъхна вътре плика, след това изля течност за запалки и драсна клечка кибрит. Гледаше как пламъците обхващат всичко, после остави варела да се погрижи за останалото.
Резето на входната врата се плъзна и се отвори, после и цилиндричната ключалка. Дарил светна в коридора, спря и се ослуша. Всичките му сетива бяха обострени — приливът на адреналин при втория удар по главата на Марая още му пречеше да мисли.
Дарил извади ключ от джоба си и отключи вратата на мазето. Слезе по стълбите спокойно и ритмично. Лампата в ъгъла на мазето осветяваше достатъчно стълбите. Когато ботушите му стъпиха върху пода на мазето, той спря.
Дъските изскърцаха, когато Дарил стигна до леглото. Там лежеше спящия Пол Купър. Дарил още не го беше вързал. Щеше да го направи, след като Пол поспи още малко.
— Ей, добре ли си? — попита Дарил.
Пол се размърда, обърна се и отвори леко едното си око.
— Къде съм? — попита той със сънен глас.
— На сигурно място — отговори Дарил.
Пол се помъчи да се съсредоточи и преди да се унесе отново, каза:
— Ти ме спаси. Ти си рибарят. Благодаря ти.
— Няма нищо. Радвам се, че те намерих — отговори Дарил.
Пол потъна в сън, а Дарил напълни още една спринцовка със специалната си смес и внимателно я инжектира в тялото му. Беше толкова сръчен, че Пол дори не повдигна клепач, когато той пъхна иглата във вената му. Успокоително и морфин — специална смес, сътворена от Дарил.
— Спи — каза той. — Проблемите ти едва започват.
След инжекцията Пол нямаше да помни разговора им.
Дарил го държа упоен четири дни. Самият той ядеше нудълс, чистеше оръжието си и гледаше новините.