Двайсет милиона долара бяха страхотна плячка и Дарил беше наясно, че ще трябва да си ги заработи. Изготви план, който с няколко изключения засега се оказваше добър. Само дето не беше предвидил, че ще му бъде толкова приятно.
26
Шериф Доул стоеше насред пустотата, която се възцаряваше винаги след зловещо насилие. В къщата не просто нямаше обитатели, а сякаш самият живот я беше напуснал. Тишината беше плъзнала навсякъде, като зараза. Растенията в саксиите щяха неизбежно да загинат, кървавите петна щяха да се отмият, но тъканта на къщата щеше да си остане разкъсана.
Доул и колегите му бяха идвали тук няколко пъти. Беше повикал криминалисти от лабораторията в Ломакс Сити да вземат лаптопа на Пол Купър и да го върнат, щом разбият паролата и проникнат вътре. Не очакваше да намери много, но нямаше да навреди да опита. Заместник-шериф Блох прекара половин ден на местопрестъплението и напълни цял бележник с наблюдения, мисли, теории и въпроси, описа в подробности всичко, което намираше за любопитно.
Вярна на природата си, Блох не желаеше да обсъжда своите разсъждения. В къщата на семейство Купър имаше толкова много улики, но засега те само пораждаха още въпроси вместо някакви отговори.
Доул държеше да отидат там заедно и да говорят. Блох се съгласи малко притеснено, но настоя разговорът да не бъде документиран, за да не би теориите им в даден момент да подхранят тезите на защитата. Доул се съгласи.
Сега, в десет и половина в сряда, Доул стоеше в дневната на семейство Купър, вторачен в очертания с жълто тиксо силует на едро тяло с формата на местния пощальон. Горкият Бил. Докато пристигне линейката, сърцето му беше спряло. Парамедиците се бяха мъчили да го реанимират четиресет и пет минути, но нито инжекцията за разтваряне на съсиреци, нито електрошокът, нито сърдечният масаж и дишането уста в уста бяха успели да съживят Бил Бюканан.
Клетият човек, помисли си Доул. Случайна жертва. Шерифът знаеше обаче, че при всяко жестоко престъпление винаги има и други жертви. Приятели, близки, любими, случайни минувачи. Колкото по-кървав беше инцидентът, толкова по-силна беше травмата на околните. Превземаше телата им през очите или сетивата, а в по-тежките случаи се целеше и в сърцето, и в душата. Доул го беше виждал и преди в други градове, на други места. Умира дете или бива отвлечено и родителите умират малко след това. В смъртния акт не го пише, но Доул знаеше, че човек може да умре от разбито сърце.
Знаеше го, защото едва беше оцелял от такова нещо. Не се беше женил. Жените идваха и си отиваха от живота му, докато беше още млад и работеше на юг, преди да се премести в Ню Йорк. Там срещна онази, която беше много специална. Казваше се Идън и беше на двайсет и пет, когато умря от рядка разновидност на рак. Доул се влюби в нея от пръв поглед — видя я да танцува с приятели една съботна вечер в центъра на Манхатън. Прекараха заедно невероятна година, а после тя се разболя. Месеците на химиотерапия, лечение и болки бяха най-трудните в живота му. Знаеше, че ще я изгуби, а тя отказа да се омъжи за него. Не искаше да го направи вдовец на двайсет и шест. Малко след като Идън издъхна, той прекара една нощ с бутилка уиски и не беше сигурен колко пъти пъха дулото на пистолета в устата си. Така и не дръпна спусъка.
В Порт Лоунли от време на време зарейваше поглед към морето и оглеждаше хоризонта за кораби, готов да нагази във водата и да изчезне. Работата го задържаше. Особено онази анонимна жертва. Не можеше да зареже онзи случай. Трябваше да се опита да открие убиеца ѝ и да ѝ даде име. Дотогава щеше да продължи да оцелява.
Засега Марая Купър също оцеляваше, но беше в изкуствена кома и шансовете ѝ бяха петдесет на петдесет.
Стъпки отвън. Доул отвори входната врата и поздрави Блох. Криминалистите вече бяха идвали. Нямаше нужда от предпазни гащеризони. Тя надяна черни латексови ръкавици, същите като на Доул, и му кимна.
Готова беше.
Известно време разглеждаха кървавата следа по вратата. Размазано петно на седем и половина сантиметра над ключалката. Бяха установили, че засъхналата кръв е от кръвната група на Марая, и очакваха потвърждение чрез ДНК тест, че наистина е нейната. Засега и Доул, и Блох просто допускаха, че е така.
— Убиецът се е измъкнал през тази врата. Кръвта е от ръцете или от ръкавиците му, нали? — каза Доул, застанал в коридора до открехнатата врата и вдигнал ръка на височината на петното.