Пол се поуспокои за миг, като разбра, че Дарил всъщност не го заплашва. И после осъзна реалността. Ако не отидеше при ченгетата или при бреговата охрана, за да избегне ареста си, щеше да допусне да го обявят за мъртъв. Това влечеше последици. Дарил имаше право. А и не беше възможно да прехвърли парите от разстояние. Достъпът до сметката беше защитен със строги мерки за сигурност. Нито един долар не можеше да бъде прехвърлен без личен подпис и дванайсет цифрен код, въведен ръчно в банката.
— Ако отида в банката, може да ме арестуват. Открият ли, че имам пари, с мен е свършено. От полицията ще следят сметката. Банката ще им докладва веднага щом стъпя там. Ще бъдат задължени.
— Ченгетата са доста умни — отбеляза Дарил. — Като нищо ще намерят парите.
Пол избута кафето си, обхвана главата си с две ръце и се усмихна на нелепата бъркотия, в която се беше превърнал животът му. Каквото и да направеше, щеше да има последици.
Ако се появи — ще запази парите и ще рискува в съда.
Ако се скрие — Марая ще наследи двайсет милиона долара, за които дори не подозира, а той трябва да се надява тя да му даде достатъчно, за да намери копелето, което я е нападнало. Доста неща можеха да се объркат с този план. Твърде много променливи. Достатъчно я беше наранил. Каквото и да се случеше, не биваше да припарва до нея. Беше му скъпа. Присъствието му в живота ѝ беше черен печат и за малко да коства живота ѝ.
Трети вариант — да продължи да се крие и да зареже парите.
Не, нямаше начин. Третият вариант изобщо не беше уместен, както се развиваха събитията в момента — някой беше по следите му, някой, който искаше да го убие. Ако се скриеше и се опиташе да разбере кой е нападнал жена му, щяха да му трябват пари. Парите бяха живот. За него. За Марая. Колко дълго щеше да оцелее тя, преди онзи да се върне да довърши започнатото? Пол трябваше да сложи край на всичко това и да спаси Марая и себе си. Не можеше да допусне още някой да умре заради него. От огромно значение беше да се добере до парите си. Без тях нямаше начин да стигне до края на тази история и да избегне съда.
— Загазил си, приятел — отбеляза Дарил. — Не ти е лесно да прецениш какво да правиш.
— Трябва да се добера до парите си, това знам със сигурност.
Дарил отпи от кафето. Пол стискаше главата си с ръце. И двамата се умълчаха. Водата, която се плискаше в брега отвън, се превърна в ритмичното тиктакане на часовник. Метроном от вода, бетон и време, а птичата песен високо горе звучеше като кларинет.
— Знаеш ли, може би има начин да се заобиколи всичко това — каза Дарил.
Пол смъкна ръце от ушите си и тихо ги отпусна върху масата, после изцяло насочи вниманието си към него.
— Само че не е съвсем законно — продължи Дарил.
— Слушам.
Но в следващия миг Дарил стисна зъби, поклати глава и каза:
— Не, като се замисля, май няма да се получи. Прекалено опасно е.
— Не за пръв път поемам риск. Каквото и да е, нека го чуя. Трябва да имам варианти. Не ми остава голям избор.
— Искам да кажа, че е много рисковано за мен — поясни Дарил.
— Просто ми кажи, моля те.
Скептичните очи на Дарил срещнаха умолителния и настойчив поглед на Пол.
— Добре, но те предупреждавам, че няма да се получи — каза Дарил.
През следващите пет минути той начерта евентуален изход от положението. Начин, по който да се изтеглят парите. Когато приключи, Пол отново промени мнението си за него. Умно копеле, помисли си.
— Може и да се получи — изрече на глас той.
— Не, вече ти казах, рискът е твърде голям. Аз си живея добре, човече. Никакви грижи. Продавам каквото хвана и то ми стига колкото да си плащам сметките. Никой не ме преследва, на никого нищо не дължа, така че нали ме разбираш… Много съжалявам за теб и жена ти, но няма да рискувам малкото, което имам. Не се сърди, ама всъщност не те познавам достатъчно, че да се забъркам в това.
Пол кимна и каза:
— Разбирам. Но аз не те моля да го направиш от добро сърце. Ще ти платя…
Дарил махна с ръка да отхвърли предложението и каза:
— Виж, не мога…
Пол нямаше да се примири с отказ и пресече възраженията на Дарил от корен.
— Ще ти платя два милиона долара в брой — обеща той и тутакси съжали, че е подбрал точно този момент, защото Дарил избълва фонтан от кафе върху него.
— Ама ти сериозно ли? — попита той, докато бършеше брадичката си.
— Сериозно — увери го Пол.
— Брой ме тогава.
28
От болницата отказаха да пуснат шериф Доул и Блох в стаята на Марая. Той стоеше в коридора, гледаше през стъклото и острата миризма на дезинфектант изпълваше ноздрите му. Тя явно не дразнеше Блох, но очите на Доул винаги засмъдяваха от нея. Марая лежеше зад стъклената преграда, а главата ѝ беше бинтована така, че приличаше на огромно яйце.