Беше забелязала нещо. Доул се наведе и присви очи. По задните джобове имаше много кръв, вероятно заради начина, по който Марая е била омотана в найлона и после зарязана. Раните на главата кървяха най-обилно. Кръвта се беше стекла по гърба ѝ. Доул усети как устната му потрепва.
— Има нещо в задния джоб — каза Блох.
Без да се бави повече, Доул внимателно бръкна в левия заден джоб, а Блох продължи да снима. Пръстите му напипаха нещо и той разтвори джоба още малко с показалеца на другата си ръка. Чуха как съсирената кръв пропуква — само това и щракането на дигиталния фотоапарат.
Доул много внимателно измъкна от джоба лист хартия. Беше сгънат на две, а двата му края, които бяха най-близо до отвора на джоба, бяха тъмночервени. Доул остави листа върху найлона, отстъпи, за да може Блох да го снима, и се върна до масата.
Изцапаните краища бяха залепнали от кръвта. Милиметър по милиметър Доул предпазливо ги отлепи, заслушан в шумоленето на хартията.
Разтвори листа и го остави върху найлона. Блох го снима. Двамата се наведоха над него.
Банково извлечение на Пол Купър.
29
Цял час Пол лежа на леглото в мухлясалото мазе и премисляше дори най-дребните подробности от плана. Често го правеше при писането на романите си. Действията на героите трябваше да бъдат достоверни. С други думи, възможно ли беше това или онова да стане в действителност и щеше ли да свърши работа?
Ако отговорът беше положителен, Пол разглеждаше нещата отново от различен ъгъл. Ако имаше реална вероятност нещо да случи, какво би могло да се обърка?
Каква беше вероятността всичко да се намести в подходящия момент и хората да реагират точно както очакваш? Човешката грешка трябваше да се предвиди за всеки сценарий. Никой не беше съвършен. А и постоянно ставаха засечки.
Пол разигра мислено плана. Прецени всяко „за“ и „против“, всяко „ами ако“, възможните гафове, шансовете за успех и евентуалния провал.
Боже, май наистина можеше да се получи.
Стана, качи се на първия етаж на старата дървена къща и завари Дарил да говори по телефона. Той му направи знак да мълчи.
— Ще дойда по-късно — каза. — В десет часа. Ясно. Ще нося пари. Само приготви всичко — завърши той, затвори, погледна Пол и вдигна палци.
— Намерил си някого? — попита Пол.
— Естествено. Приятелят ми в града познава колкото щеш негодници. Преди време лежа в щатския затвор пет години и се сприятели с разни типове. Ти бил ли си в затвора?
— Не, слава богу. И се надявам да не попадам там — отговори Пол.
— И аз, но е полезно да познаваш хора, които са полежали на топло. Моят човек казва, че този тип го бива и ще да ни свърже. Ще се видя с него довечера. Ти по-добре остани тук.
Пол знаеше, че Дарил има право. От дни показваха снимката му навсякъде. От шерифството в Порт Лоунли сигурно здравата бяха тършували из къщата, за да я намерят. Пол много внимаваше със снимките. Онлайн нямаше нито една. В крайна сметка обаче ченгетата бяха предоставили на медиите негова снимка. Дори един човек да го забележеше зад прозореца на колата, и край.
— Добре, ще остана тук. Да знаеш, че според мен ще се получи — каза Пол.
— Знам — ухили се Дарил.
30
Шериф Доул рядко се нервираше. Само няколко неща можеха да го вбесят, но никое колкото музиката, която бе принуден да слуша, докато чакаше да отговорят на обаждането му.
Той качи крака на бюрото си и плъзна мишката надолу по текста на екрана. Всички преводи, записани в банковото извлечение на Пол Купър, бяха направени от „Льобо Ентърпрайзис“. Адресът на компанията се оказа пощенска кутия, а общодостъпната информация за нея беше толкова обща, че спокойно би могла да извършва всякаква дейност — от екологичен риболов до фракинг.
Когато пусна „Льобо“ в интернет търсачката, стигна до едно-единствено име. Статията за Джей О. Льобо в Уикипедия беше интересно четиво. Доул знаеше, че ще се наложи да я препрочете. Не можеше да се съсредоточи напълно, докато в едното му ухо звучеше някаква електронна версия на шотландска балада.
Погледна часовника си и каза:
— Осемнайсет скапани минути вися на телефона, а съм говорил само с някакъв оператор в кол център. Явно в банката няма никой. А ако има, трябва да е глух, защото не вдига и не вдига, дявол да го вземе.
Блох не откъсваше поглед от айпада си. Плъзна кутрето си по дисплея и продължи да чете. И двамата бяха забелязали, че плащанията в сметката на Пол Купър бяха от „Льобо Ентърпрайзис“.