Изправи се. Заобиколи бюрото и излезе от кабинета си.
Блох беше отворила лаптоп върху бюрото си. Сигурно беше на Пол Купър. Изглежда, компютърните специалисти бяха разбили паролата му и Блох вече имаше достъп. Тя беше свързала друг лаптоп с този на Купър и стоеше права с ръце на хълбоците си, вперила поглед в екрана. Столът ѝ беше на три метра зад нея, все едно се беше изправила рязко и той се беше плъзнал назад на колелцата си.
— Мисля, че трябва да видиш това — каза тя.
— Какво е?
— Още неща за Джей О. Льобо.
Доул придърпа стол към бюрото ѝ и се настани така, че да вижда екрана.
Блох обясни, че е намерила няколко хиляди изображения. Отначало Доул не разбираше как така толкова много изображения са съхранени в компютъра, докато тя не му обясни, че щом някой образ се появи на екрана, той бива копиран и запазен на харддиска. Като призрак. Образът остава там за вечни времена, дори ако човекът, който работи с компютъра, не го е копирал съзнателно.
Блох обясни, че с помощта на програма на Министерството на правосъдието е успяла да извлече изображенията. След това ги беше групирала умалени, за да може наведнъж да вижда петдесет на екрана. Веднага се забелязваше, че повечето са най-обикновени изображения от новинарски или информационни сайтове.
Едно от изображенията обаче тутакси беше привлякло вниманието на Блох. Тя кликна върху него, за да се увери, че е важно. Беше скрийншот. Всъщност два скрийншота. Направени преди повече от десет години. Разговор през някакво чат приложение — Фейсбук или нещо подобно. Изображенията бяха съхранени в папка с надпис „Джей О. Льобо“. Компютърната програма беше определила изображенията като веществени доказателства.
ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО В4
Скрийншот, 11 ноември 2008 г.
Знам как се казваш.
Каквото и да си мислиш, че знаеш,
не е вярно. Не ме предизвиквай.
Казвам се Линдзи.
Е, и?
Бях модератор в групата
във Фейсбук. Помогнах ти.
Грешиш. Не те познавам.
Помогнах ти за книгата. Познавам те. Искам
Да ми платиш за услугата.
100 000 в брой.
Не, изобщо не си ми помогнала.
Мълчи си и ще ти платя.
Ела на Саут Ридж в Порт Лоунли.
В петък в полунощ.
Правиш нещо много опасно.
Плати ми, иначе ще кажа на всички кой си.
ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЕЗ
Скрийншот, 8 януари 2009 г.
Знам кой си…
Съжалявам, бъркаш ме с някого.
Прочетох текста ти. Помниш ли?
Не.
Във Фейсбук групата. Сега спомни ли си?
Сподели част от текста си за коментар.
Бъркаш ме с някого.
НЕ ТЕ БЪРКАМ. Знам кой си всъщност…
Г-н Льобо.
Грешиш. Ще съобщя за този разговор.
Имам съобщенията на Линдзи.
Да се обадя ли в Си Ен Ен, в „Ню Йорк Таймс “?
Кой си и какво искаш?
Знаеш какво. Кажи ми къде е тя…
Долната устна на Доул трепна. Облегна се на стола си в очакване Блох да заговори. Скръсти ръце, докато я наблюдаваше как обмисля всевъзможни сценарии. Беше мълчалива, но имаше изразително лице. Леко извиване на вежди. Кимване. Беше взела решение.
Тя стана, отиде до кафе машината, напълни чашата си и излезе на паркинга отзад. Доул я последва. Завари я приседнала на капака на патрулната кола, загледана в нощното небе.
— Нали разбираш, че за да успее това разследване, трябва да говориш с мен? — каза Доул.
Тя кимна, духна кафето си и отпи.
— Ако не те познавах, щях да реша, че се страхуваш да кажеш нещо, да не би да се окаже, че грешиш. Знаеш обаче, че почти винаги си права. Не е срамно да споделиш теория — каза той.
Блох отиде до личната си кола, отвори багажника и донесе книга с твърди корици.
— Не съм чела тази книга — каза тя и я завъртя в ръката си.
Текстът на обложката гласеше: „Дървото с бесилката“ — най-новият роман на Джей О. Льобо, автор на бестселъри с многомилионни тиражи“.