Дарил отвори лаптопа и Пол хвърли един поглед. Дарил се взираше в изглед откъм улицата към някакво напълно непознато за Пол място. Компютърът даде някакъв сигнал — напомняше за ъпдейт на опцията за включване и изключване. Дарил натисна копчето, затвори компютъра, облече черното си дънково яке, вдигна качулката на суичъра си и се озърна за ключовете.
— На плота — посочи ги Пол.
— Благодаря. Няма да се бавя. Четири, най-много пет часа. Не се тревожи, само не излизай.
— Повярвай ми, нямам намерение да си подавам носа от тази къща. Не си струва.
— Така си е. Ако има проблем, номерът на мобилния ми е въведен като първи в паметта на стационарния. Ясно?
— Ясно — отговори Пол.
Дарил взе голям кафяв плик от масичката в коридора, излезе на верандата и затвори вратата зад себе си. След минута Пол чу как ревът на автомобил със спукан ауспух се отдалечава по черния път между дърветата — към цивилизацията. Дарил отиваше на среща на тайно място, за да му купи изход от сложните проблеми в момента.
По телевизията нямаше нищо. Проповеди на евангелисти, реклами на антидепресанти и ортопедични матраци и още триста канала, излъчващи глупости, които никой не искаше да гледа.
Той изключи телевизора, въздъхна и се изправи. Твърде много мисли се въртяха бясно в ума му — за Марая, парите, ченгетата и безспорния факт, че някой го бе разкрил. Някой, който желаеше смъртта му. Главата му сякаш беше пълна със стършели, които жилеха мозъка му с всеки образ, преминал пред очите му. На повечето сцени присъстваше и Марая.
Обзе го желание да пише. Да избяга от този живот за няколко часа и да се потопи в нечий друг свят, в чужди проблеми. Пол никога не постигаше катарзис. Може би другите успяваха, но когато той затвореше лаптопа или оставеше химикалката, животът му нахлуваше обратно като прилив. Винаги се връщаше.
През времето, което беше прекарал в дома на Дарил, не беше забелязал бележник и дори лист хартия. Обичаше да започва нова история по старомодния начин. С химикалка, хартия, лампа и кана кафе.
Поне кафе имаше. Зареди машината, доля вода и я включи. Докато чакаше кафето, огледа дома на Дарил. Двуетажна къща с боядисана ламперия. Долу имаше кухня и дневна. Къщата беше недалече от брега и върху основите ѝ бяха излети тежки бетонни стени, за да не може морската вода да се просмуква нагоре откъм мазето. На втория етаж имаше баня и две добре обзаведени спални. Като че ли никоя мебел не беше произведена след началото на новото хилядолетие и им личеше.
В мазето имаше няколко етажерки с книги, а в дневната — стенна библиотека. Пол се запъти към нея. Мина покрай изключения телевизор и светна настолната лампа до едно кресло, което на свой ред беше сложено близо до библиотеката, вероятно вградена в стената още при строителството на къщата.
Креслото, масичката и лампата образуваха нещо като кът за четене. С ръце на кръста Пол огледа библиотеката. Книгите не бяха подредени по азбучен ред или по жанрове и на всеки рафт имаше всякакви: пожълтели книги с меки корици и относително нови издания с твърди корици. Липсата на организиращ принцип създаваше хаос и Пол беше наясно, че остане ли още в тази къща, гледката на луксозните издания с обложки редом до евтините книжлета ще го подлуди и той ще пререди библиотеката.
Огледа заглавията и видя биографии, трилъри, любовни и исторически романи, три романа на Джейн Остин, още няколко на Дикенс, криминалета и най-различни документални книги. Документалистиката беше със сходна тематика. Имаше специализирана литература по криминалистика, няколко заглавия, посветени на историята на ФБР, много книги за действителни серийни убийци и още повече изследвания на серийните убийства, проведени от криминолози, психолози, профайлъри на ФБР и други специалисти.
Докато правеше проучванията за романите си, Пол беше прегледал няколко книги за серийните убийства, беше проверявал информация в сайта на ФБР и беше прочел доста статии онлайн. За пръв път обаче попадаше на тези заглавия. Посегна към книга с твърди корици, в по-голям формат, която стърчеше над другите по средата на един рафт — „Убиецът в съседната къща: социопатът и съвременният начин на живот“, — но внезапно се отказа и ръката му застина във въздуха. Осъзна, че няма да успее да се съсредоточи достатъчно, за да чете. Всъщност имаше нужда да пише.
Глупак. Нямаше хартия и химикалка, но разполагаше с другото най-добро средство за писане — лаптопа.