Двайсетте милиона бяха много неща — пари, получени чрез изнудване, средство да уличи Пол в престъпление и диря, която беше успял да проследи до края след цели десет години. Пол знаеше истинската му самоличност и тъй като доскоро Дарил не можеше да го намери, му плащаше. През последните десет години го търсеше, опитваше се да го проследи чрез парите, чрез книгите му. Беше дълга борба, но най-накрая беше дала резултат. Щеше да си вземе парите обратно. И да напише нова книга по случилото се.
Открай време знаеше, че Пол не може да отиде при ченгетата и да заяви, че му е известно кой стои зад псевдонима Джей О. Льобо и че тайнственият писател е убиец. Нямаше начин. Не можеше да докаже нищо. Дарил не можеше да освободи Пол, трябваше да се подсигури, че няма да създава неприятности, да го държи на дълга каишка. Историята си я биваше и Дарил се готвеше да я опише цялата.
А Пол щеше да страда заради онова, което беше направил.
Марая беше средството да осъществи плана си. Пешка. Начин да принуди Пол да бяга, заподозрян в убийството на жена си. Само че тя беше оцеляла.
Дарил почти ѝ се възхищаваше. Оказа се издръжлива. И умна. Достатъчно беше само да я побутнеш в правилната посока. Беше успял да се докопа до банковото извлечение на Пол, като открадна писмо от пощенската кутия пред тайния му офис. Направи копия, пъхна го обратно в плика, запечата го и го достави. Знаеше, че освен в офиса Пол има и някакви тайни документи в кабинета си. Иначе защо ще го държи под ключ? Дарил беше оставал нощем в дома му няколко пъти, когато той отсъстваше. Промъкваше се долу, докато Марая спеше, отключваше си и влизаше в кабинета. Чекмеджето на бюрото беше заключено, а ключ не се виждаше. Явно Пол го носеше със себе си. Така му хрумна как ще настрои Марая и Пол един срещу друг. В събота беше донесъл със себе си банковото извлечение и като строши чекмеджето, незабелязано от Марая пъхна листа сред разпилените на пода документи. Манипулирайки Марая, беше постигнал и двете си цели. Беше подплашил Пол достатъчно, за да хукне да бяга, и го беше превърнал в заподозрян в очите на полицията. Принудително го беше въвлякъл в ситуация, в която щеше да се нуждае от пари. А Дарил щеше да се възползва от нея.
Всичко друго, което щеше да произтече от разследването, беше само плява. Щеше да влезе в новата му книга. Поне отчасти. Харесваше заглавието — „Двоен обрат“.
Засега Дарил се съсредоточи над предстоящата задача. Трябваше да си вземе парите от банката на Пол. За целта Пол му трябваше жив. Трябваха му и някои документи.
Остави колата си на пустеещия паркинг на цигарената фабрика и се приближи до страничната врата на сградата, където на тухлите с олющени бели букви пишеше „Алкохол при Кал“.
От тази страна на сградата нямаше улични лампи и той изчака очите му да привикнат към мрака, преди да почука на стоманената врата.
Някъде далече чу двигател на кола. Сигурно през две пресечки. Кола, която още не беше минала по тази улица. Тишината го напрягаше. Беше свикнал да се слива с хората по улиците, да държи главата си наведена, а езика си — зад зъбите. Сред тълпата се чувстваше в безопасност. Тишината в провинцията беше различна, защото там тя беше очаквана.
Градовете не бяха тихи. Поне не би трябвало да са.
Той изчака. Още десет секунди. По стълбите не се чуваха стъпки. Почука отново. Изчака. Впери поглед в шпионката.
Чу се металическо тракане и вратата се отвори със замах.
Отначало Дарил си помисли, че си въобразява. Или пък отпред имаше втора врата, защото в тъмното проникваше светлина само от горните ъгли на рамката. Той заслони очи, примигна и отново се взря.
Този път гледката пред очите му доби смисъл.
Отворил му беше най-едрият човек, когото бе виждал някога. Тялото му беше по-широко от рамката. Сигурно се провираше през вратата странично. Дарил вдигна очи и се поправи. Човекът не само трябваше да се извие настрани, но и да наведе глава, защото лицето му оставаше наполовина скрито зад рамката. Виждаше се само масивната му челюст.
Гигантът приклекна, погледна го и попита:
— Ти ли си Дарил?
Едва тогава Дарил забеляза, че той държи нещо. В ръката си, която би обхванала цялата глава на Дарил, гигантът стискаше пушка с рязана цев.
— Аха, аз… с-с-съм Дарил.
Със заекването се постара да покаже, че е притеснен и нервен. Не искаше този мъжага да види в него някаква опасност.
— Влизай де, закъсня — каза гигантът.
Отдръпна се настрани и Дарил успя да се промуши покрай него. И тогава забеляза веселото пламъче в очите му. Доставяше му удоволствие да всява страх. Дарил се включи в играта, поне засега. Щеше да се преструва на уплашен. Колкото да предразположи този тип.