— Какви ги вършиш? — попита Бъни, без да откъсва поглед от червата, провиснали от раната на партньора му.
Въпросът прозвуча глупаво.
— Правя проучване — поясни Дарил.
Бъни все още не го поглеждаше. Не видя мъртвешки безизразното му лице, когато натисна спусъка. И лицето на Бъни просто изчезна.
Дарил рязко завъртя пушката надясно и прекъсна крясъците на великана.
Захвърли оръжието, изтри кръвта от ножа си и го върна в калъфа на глезена си. По ризата, джинсите и ботушите му имаше кръв. Не много с оглед на случилото се. Облече си якето, което, кой знае как, не беше опръскано с кръв, и прекрачи потрепващия труп на Бъни.
В този квартал два пушечни изстрела бяха нещо обичайно и често срещано като птича песен. Никой нямаше да повика ченгетата. А дори да ги повикаха, Дарил подозираше, че те изобщо няма да дойдат.
Сигурно разполагаше с неограничено време, но въпреки това се задейства бързо, свали алуминиевите капаци на компютрите и взе всички хард дискове. Когато приключи, намери в тоалетната три бутилки проявител и други запалителни химикали и старателно ги разля навсякъде в апартамента. След това намери запалка до един бонг в ъгъла на стаята. Запали няколко листа хартия за принтер, хвърли ги и наблюдава как стаята пламва.
Последното, което взе, преди да излезе, бяха фотоапаратът и петте бона, които беше дал на Бъни.
Преоблече се на задната седалка на колата си и прибра изцапаните си дрехи в черен найлонов плик. В багажника имаше ключ за гуми, с който натроши харддисковете. Прибра ги в торба за смет заедно с парчетата от фотоапарата, които успя да намери. Картата памет се беше счупила на две. Всичко отиде в торбата.
Дарил намери двама бездомници, които пиеха край варел на двайсетина пресечки от мястото. Даде им по петдесет долара и им каза да отидат другаде. Те си тръгнаха, а той пъхна торбата във варела и постоя няколко минути, за да се увери, че всичко се е подпалило хубаво. Припомни си изражението на гиганта, когато му разпори корема. Някои хора се възбуждат от подобна гледка. Други са във възторг от тази диващина, от силата да отнемеш нечий живот. Повечето психолози отдават тези реакции на сексуалното желание — особено на влиянието на насилието, порнографията или малтретирането през пубертета.
Дарил не беше малтретиран, родителите му бяха страшно мили хора. Беше добър футболист, отличен ученик и послушен син, популярен в училище. Излизаше с момичета, ходеше по купони, забавляваше се и правеше всичко, което един младеж иска да опита. С изключение на алкохола. Дарил така и не проумя притегателната му сила. Сега изпиваше по една-две чаши вино, но никога повече. Отблъскваше го мисълта, че може да не владее сетивата си изцяло.
Наведе лице над пламъците, усети топлината им, но се постара да не вдишва вонята на горяща пластмаса. Замисли се за хората, които беше убил тази вечер.
Честно казано, не беше почувствал абсолютно нищо.
Беше същото като първия път, когато уби някого. Толкова отдавна.
От малък редовно посещаваше местната библиотека. Родителите му го водеха там веднъж седмично и той веднага се влюби в това място. Можеше да си избира каквито книги иска от детския отдел, да ги прочете и да ги върне две седмици по-късно. Безплатно. Деветгодишен вече беше изчел всичко в детския отдел. На петнайсет за пръв път отиде в отдела за документалистика, обзет от някакъв интерес.
Не се интересуваше от Космоса или от наука. Хората, ето какво обожаваше. Понякога вярваше като Холмс, че поведението и навиците на хората може да бъдат изследвани, обуславяни и предопределяни, ако внимаваш достатъчно. Спря пред един стелаж с надпис „Криминална документалистика“. Извади напосоки една книга. На корицата ѝ имаше снимка на жена.
Беше уплашена. Вързана за един стол. Стегната с въжета точно под гърдите.
Той отвори книгата и попадна на още снимки. Мъже. Жени. Мъртви. Осакатени. Простреляни. Заклани. Пребити. Освен снимките имаше и описание на престъпленията. Анализи от полицаи и психолози (доктори, които ти лекуват главата, както ги наричаше майка му). Не му допадна лекуващият глави. Майка му настояваше той да отиде при него. Според нея понякога не успявал да направи правилния избор. По нейно нареждане Дарил няколко пъти отиде да обсъжда постъпките си. По-рано през лятото беше оградил колония от мравки, излезли от мравуняка си, в задния двор и ги беше изгорил на малка клада. А после беше подпалил мравуняка.
Майка му го беше предупредила да не прави такива работи. Да не наранява живи същества. Тя се ядоса не защото не ѝ се беше подчинил. Не, ядоса се, защото той не изпитваше абсолютно нищо. Когато баща му намери кучето на съседите заровено в задния двор, изкристализира необходимостта да го изпратят при доктора да му оправи главата. Казваше се д-р Карсън. И не беше трудно Дарил да го заблуди. Достатъчно беше да каже, че му е мъчно за мравките. И че съжалява за кучето. Угризения, така ги наричаше докторът. Дарил се преструваше, че изпитва точно това. Родителите му го пращаха при д-р Карсън чак докато не напусна дома им, и Дарил до края се преструваше, лъжеше психолога и никога не му каза истината, особено за Изабела.