Изабела пристигна в неговото училище седмица преди шестнайсетия му рожден ден. Учителят я представи пред класа и им обясни, че баща ѝ е в армията. Често го местели и това било третото ѝ училище в Съединените щати. На Дарил му харесаха дългата ѝ руса коса и усмивката ѝ. През нощта написа разказ за нея, първия си разказ, и го скри от родителите си под дюшека. Другите момичета завиждаха на новата ученичка.
Седмица след като дойде в училището, той я срещна случайно край пустеещата сграда на старата болница. Беше сама. Каза ѝ, че търси котка. Навсякъде в квартала бяха разлепени обяви от местни хора, които бяха изгубили котката си. Беше същинска епидемия. Една от собственичките обещаваше награда, ако ѝ върнат рижия котарак на име Бърнард. Дарил убеди Изабела да отиде с него в старата болница, за да потърсят котката заедно. Изабела намери Бърнард и още много други котки в различен стадий на разложение в пещта за горене на отпадъци в мазето. Тя беше малко по-голяма от него. Не се разпищя, както очакваше Дарил. Само се вторачи отвратено в пещта. После се обърна и го погледна със същото отвратено изражение.
— Написах разказ за теб, Изабела — призна ѝ той.
— Да се махаме от тук, това място ме ужасява — каза тя.
— Не искаш ли да разбереш какво се случва в разказа?
Тя се отдръпна рязко от пещта, едва сдържаща паниката си, и каза:
— Искам, но първо да се махнем от тук.
— Ама историята се развива тук. Не може да си тръгнеш. Никога.
Всички от квартала търсиха Изабела седмици наред. Най-вече около шосето и в мочурищата около него, защото Дарил каза на полицията, че там я е видял за последен път да говори с дългокос мъж в червен пикап, паркиран край пътя.
Така и не я намериха, а котките от квартала престанаха да изчезват. Поне за известно време.
33
След полунощ участъкът най-сетне се изпразни. Доул поръча на диспечерката Шери да го остави на мира и да не го безпокои при никакви обстоятелства. След като го каза, се почувства зле, върна се и отново поговори с Шери, обясни ѝ, че ако нападат сградата или има пожар, може да влезе да го обезпокои, но почти всичко друго може да почака и е за предпочитане с него да се заеме нощната смяна, която в момента патрулира навън.
Разследването беше събрало много нова информация през последните дванайсет часа. А Доул още не беше асимилирал всичко. Нужно беше време да проникне в съзнанието му. Ако не друго, въпросите бяха повече от отговорите.
Прозявка подръпна долната му челюст и затвори очите му, а след края ѝ той остана със затворени очи и облегнат назад на стола си. Можеше да спи и там, нямаше проблем. Не за пръв път чистачката щеше да го събуди в шест сутринта с прахосмукачката.
Прибери се, заповяда си той.
Кимна в знак на съгласие, изправи се, излезе от сградата и се запъти към личния си автомобил — седемнайсетгодишен пикап тойота на триста и двайсет хиляди километра, но без никакво намерение да се предава.
Само да произвеждаха повече коли като неговата тойота!
Когато спря на алеята пред дома си, дясното му коляно направо виеше. Доул бавно се извъртя настрани и слезе от колата. Малката къща в Спринт Хилс, работническо предградие на Порт Лоунли, стоеше тъмна и запусната. Имаше нужда от пребоядисване и от нов бойлер, а ако съседът не му косеше моравата, сигурно щеше да се налага да си проправя път до къщата с мачете.
Пъхна ключа в ключалката и натисна вратата с рамо, за да я отвори. Дървото се беше издуло от лятната жега. В списъка му със спешни задачи още стоеше шкурене на вратата точно както предишното и по-предишното лято.
Той хвърли ключовете върху масата в кухнята, включи осветлението и си приготви сандвич с пастърма, туршия и майонеза. Прокара храната по-бързо с бутилка бира. Твърде изморен да пусне телевизора или да почете книга, той просто се качи горе, изми си зъбите, съблече се и легна в студеното легло.
Половин час по-късно все още беше изморен, но не можеше да заспи.