Протегна ръка и напипа мобилния си на нощното шкафче. Извика на дисплея изображенията, които заместник-шериф Блох беше свалила от лаптопа на Пол Купър. Двата чата, за които бе разговарял с Блох по-рано.
Прочете разменените съобщения от начало докрай, пусна телефона на леглото и се замисли.
Съобщенията от Линдзи бяха смразяващи. Неговата анонимна жертва си пишеше с Пол Купър, уреждаше срещата, по време на която щеше да загине и тялото ѝ да полети от скалата във водата, където Доул я намери преди толкова много години. Още не знаеше нищо за Линдзи. Блох беше прекарала остатъка от вечерта с него, претърсвайки базите данни за изчезнали хора. Във всяка търсенето ставаше по различен начин. Някъде можеше да изпишеш „Линдзи“, другаде се налагаше да търсиш по първата буква — „Л“. Нито една от жените не приличаше на онази, която той беше намерил мъртва. Щяха да продължат да търсят.
Блох заяви, че на следващия ден ще търси във Фейсбук. Линдзи и Льобо се бяха запознали в група във Фейсбук, може би свързана с творческо писане. Вторите съобщения до Льобо бяха от човек, който знаеше за изчезването на Линдзи и знаеше, че истинското име на Льобо е Пол Купър. Защо въпросният човек не беше съобщил за изчезването на Линдзи? Дали още беше жив?
И защо Пол Купър смяташе за необходимо да се крие зад псевдоним?
Като че ли се доближаваше до нещо. Трябваше просто да направи малък скок напред и щеше да стигне.
Блох претърси лаптопа и освен изображенията не намери никакви други файлове, свързани с Льобо — никакви ръкописи, социални медии, нищо, което да подсказва, че той се кани да убие съпругата си, нищо уличаващо и със сигурност нищо незаконно, но историята на Близанията му в интернет беше интересно четиво.
Пол Купър проучваше обстойно социопати и психопати. Редовно преглеждаше списъка на ФБР с най-издирваните престъпници и четеше много за Отдела за поведенчески анализ на Бюрото — службата, която проследяваше и залавяше серийни убийци.
Доул реши, че Пол Купър е жив. Марая някак беше открила, че съпругът ѝ е Джей О. Льобо, от банковото извлечение в джоба ѝ. Сигурно беше поставила въпроса ребром и той я беше нападнал. Така се бяха разиграли събитията дори със съборената пощенска кутия. Пол знаеше много за начините, по които ФБР проследява издирван човек, а да инсценираш собствената си смърт, особено след като съпругата ти едва не е била убита, е удачен начин да изчезнеш. ФБР не издирваше мъртъвци.
— Но шерифството на Порт Лоунли ги издирва — каза Доул на глас.
34
Дарил затвори входната врата на дома си, влезе в кухнята и включи осветлението. Изпи чаша вода и се озърна. Никъде другаде не светеше, къщата беше притихнала и тъмна. Ослуша се. Помъчи се да долови дори най-слабия шум, за да се увери, че гостът му все още е тук.
Нищо.
Остави чашата, излезе в коридора и забеляза, че вратата на мазето е открехната. Много предпазливо и бавно я отвори по-широко и взе фенерчето от етажерката до вратата. Включи го, насочи го към стълбите и слезе в мазето.
Стъпало. Изчакване. Ослушване.
Стъпало. Изчакване. Ослушване.
Нищо.
Старите дъски скърцаха под тежестта му, но звукът не отекваше силно. Стигна до последното стъпало и седна. Насочи лъча към дървения под върху бетона. Наклони фенерчето. Лъчът стигна до основата на леглото.
Дарил се поколеба. Ако Пол беше решил да избяга, всичките му усилия щяха да отидат на вятъра. Ако си беше тръгнал, щеше да се наложи да го издири и да го убие и никога нямаше да си вземе обратно парите.
Освети с фенерчето нагоре и видя Пол заспал в леглото. Той се размърда и Дарил насочи лъча към ъгъла на стаята. Светлината спря върху джинсите на Пол, разля се по закачалката за дрехи.
— О, боже… — възкликна Пол.
— Извинявай, не исках да те будя — каза Дарил.
— По дяволите, човече. Изкара ми ума. Снабди ли се с всичко необходимо?
— И още как. Какво е станало с панталона ти?
— О, сам съм си виновен, толкова съм непохватен. Разлях кафе върху чатала си. Добре че почти беше изстинало. Иначе щях да си сваря топките.
И двамата се засмяха. Дарил усети, че смехът на Пол не е искрен, и това го разтревожи.
Изключи фенерчето и каза:
— Извинявай, че те събудих. Лека нощ.
— Лека нощ — отговори Пол.
Дарил се качи на горния етаж, като се ориентираше на светлината от кухнята. Върна фенерчето на мястото му върху етажерката, излезе в коридора и затвори вратата на мазето. Нямаше търпение да се върне на лаптопа си. Към историята, която зрееше у него вече десет години. Може би последната, която щеше да разкаже. Знаеше, че парите, които е платил на Пол, в крайна сметка ще доведат до един хубав роман.