Време беше да се залови за работа както трябва.
Хвана ключ от ключодържателя, закрепен на джинсите му, и заключи вратата. На сутринта трябваше да стане рано и да отключи. Пол не биваше да заподозре нищо.
Върна се в кухнята, пресегна се над кухненските шкафове и намери кутийка с хапчета зад перваза. Изпи едно и върна кутийката в скривалището. Лекарствата против тревожност го поддържаха в равновесие. Помагаха му да се контролира, да потисне напрежението. Без тях трудно овладяваше импулсите си и трудно смъкваше адреналина след убийство.
Усети, че се е вторачил в пода. Търсеше мокро петно от разлято кафе. Мръсната чаша на Пол беше до мивката, така че отново огледа пода.
Нямаше мокро петно. Провери в коридора, в дневната. Съвсем сухо. Надникна в кошчето за смет в кухнята и видя няколко използвани салфетки.
Помъчи се да прогони мисълта от съзнанието си. Направи си кафе и отвори лаптопа. Натисна копчето, изчака компютърът да зареди програмите и въведе паролата си. Кликна върху „Уърд“ и избра документа, по който работеше. Усмихна се, когато препрочете въведението. Не възнамеряваше да бъде признание, а просто да заблуди читателите, та да не знаят кое е истина и кое измислица. Така му харесваше — непрекъснато да ги принуждава да отгатват. Авторовата бележка изобщо не беше толкова лоша, колкото му се беше сторила предишния ден. Остави я. Това щеше да бъде най-хубавото му произведение. Открай време знаеше, че в историята на Пол Купър се крие книга. Замисли се за заглавието — „Двоен обрат“ му допадаше. Напомняше на първия му роман, който беше нарекъл „Коварен обрат“. Това заглавие сигурно нямаше да хареса на издателите му, но не биха го променили. Новата книга трябваше да има непредвидим финал. Сигурно щеше да му бъде последната. След нея много хора може би щяха да тръгнат да го търсят. И нека. Никога нямаше да го открият.
Дарил усещаше, че Пол го е излъгал тази вечер, но не знаеше за какво.
Ясно му беше, че трябва да внимава повече. Не биваше да подценява Пол. Напомни си, че той е хлъзгав като риба. Човек, който дълго време му се беше изплъзвал. Писател с въображение. Лукав съпруг, който имаше тайни от жена си. И най-вече, напомни си Дарил, Пол беше умен.
Дарил знаеше, че трябва да се концентрира и да си пази гърба. Не можеше да има доверие на Пол. Той беше отчаян.
А отчаяният човек е способен на убийство.
35
Пол лежеше на леглото напълно буден и слушаше стъпките на Дарил над главата си. Накрая той явно си легна и къщата притихна съвсем. Сърцето на Пол забави ритъм, той затвори очи. Греховете му се бяха върнали да го преследват.
Всичко започна от една писателска група в Ню Йорк. Събираха се веднъж месечно да обсъждат ръкописите си, пиеха бира и ядяха пица, после се прибираха у дома и се чувстваха отвратително заради онова, което са написали. Там се запозна с Линдзи и двамата бързо се сприятелиха. Тя беше от Айова и се беше преместила в Ню Йорк, за да стане писателка. И двамата ѝ родители бяха починали, тя имаше неголеми спестявания, мотивация и талант. Освен това притежаваше дарбата да съветва писателите и нейното мнение се слушаше най-много в групата. Скоро някои от членовете престанаха да идват. Издаването на книга беше трудна работа и все повече и повече хора се отказваха. Пол не се отказа, но вече ходеше на събиранията по-скоро за да се вижда с Линдзи, отколкото по друга причина. Имаха кратък флирт, но Линдзи сложи точка, защото не искаше да разваля приятелството им. Не беше сигурна в чувствата си към Пол и се нуждаеше от малко време да помисли. После се премести в Бей Сити, защото беше по-евтино и спестяванията ѝ бяха на привършване. Искаше да продължи литературните обсъждания и ѝ се щеше да ангажира и Пол, затова създаде писателска група във Фейсбук. Писателите получаваха мнение от Линдзи и Пол, които вече бяха издали по един роман — неособено добре приети дебюти без почти никакви продажби. Двамата се срещнаха се в Порт Лоунли шест месеца след като тя се премести в Бей Сити. Пол идваше в града за пръв път. Линдзи го беше посещавала няколко пъти и много го харесваше. Бяха заедно през целия уикенд, разговаряха, смяха се и се прегръщаха. Когато Пол се върна в Ню Йорк, беше сигурен, че е прекарал два дни с истински сродна душа. Линдзи още не беше сигурна, че иска връзка, и се договориха да си останат приятели засега. Групата във Фейсбук се разрасна през следващите шест месеца и привлече над двайсет нови членове. Повечето бяха пълни бездарници.
С изключение на един. Той изпрати една глава от свой роман на Пол и Линдзи и текстът беше направо невероятен. Пол пазеше ярък спомен за първия прочит. Беше препрочитал началната сцена хиляди пъти. Полицията открива тялото на жертва на убийство. За пръв път му попадаше такова нещо. Сякаш си там. Гледката, мирисът, смразяващите подробности — всичко се беше запечатало ярко в съзнанието му. И Пол, и Линдзи споделиха мнението си с писателя, дадоха му някакви предложения за подобряване: разместване тук-там, съкращаване на някой параграф. Нищо съществено, но така текстът ставаше по-добър.