Уговори си среща с Креншо под Манхатънския мост. Боб каза, че ще дойде със зелена тойота. Пол завари колата да гори, а Боб още беше в багажника. Може би жив, а може би не. Постара се да замъгли тази част от спомените си. Не можеше да се добере до него, пламъците бяха много буйни. Просто стоеше и няколко секунди по-късно резервоарът избухна. Пол беше сигурен, както никога в живота си, че отговорността за смъртта на Боб Креншо е негова. Льобо го беше убил, за да запази тайната си. Беше убил и Линдзи. А причината за това беше Пол.
Тайната беше странният живот на Джей О. Льобо. Пол си беше свършил работата преди срещата с Креншо. Беше научил всичко възможно за Льобо. Край него все изчезваха хора. Съученици. Съседи. Колеги. Дори родителите му.
Той се опита да убие и него онази вечер под моста, явно го беше проследил някак. Знаеше за срещата му с Креншо и беше отстранил проблема.
Пол го видя отдалече. Тъмен силует. Хукна презглава и се скри в стар контейнер за смет, пълен с плъхове. Цяла нощ гледа през дупка в контейнера как колата гори. На сутринта излезе, преди да пристигне пожарната. Хора, пътуващи за работа по моста, забелязали пушека и се обадили в полицията. Никой не би се обадил в полицията посред нощ за пожар на запустяло място. От пожарната също не биха се помръднали заради някаква кола, край която нямаше нищо. Не представляваше опасност. Щяха да я угасят на сутринта.
Онази сутрин Пол прекрасно знаеше, че трябва да си плюе на петите. Представяше си, че Льобо вече знае къде работи, че е научил имената на всичките му приятели — сигурно знаеше дори къде живее. И Пол избяга. Скри се в Манхатън. Само че не можеше да работи.
Трябваше да сложи край. Това поне съзнаваше. От полицията никога нямаше да му повярват. Льобо беше съумял да не попада под подозрение. Единственият изход беше или Пол да го убие, или да му внуши, че не представлява заплаха.
В нощта след смъртта на Креншо получи обаждане от същия анонимен номер.
— Чу ли как Боб Креншо крещи, докато гореше? Вземи парите и няма да се занимавам с теб. Историята почти приключи, Пол. Ще станеш богат.
И Пол взе парите. Знаеше, че Льобо цели с това две неща.
Първо, ако полицията някога го залови, ще може да каже, че Пол е знаел всичко и че той му е плащал, за да си държи езика зад зъбите, с което го е превърнал постфактум в свой съучастник. За да се получи, парите трябваше да бъдат сериозна сума. Ченгетата щяха да се досетят, че с плащане над един милион годишно криеш нещо по-важно от истинската самоличност на един писател. Такива пари плащаш, за да прикриеш убийство. Втората причина: Льобо щеше да се опита да проследи Пол чрез парите. Електронното банкиране криеше толкова много капани, че Пол нае човек, излежал присъда за пране на пари, да му помогне да мести парите с единствената цел да ги скрие от човека, който му ги плаща. Това вършеше работа за съвсем кратко време, след което се налагаше да променя системата преди всяко плащане. Накрая се довери на агентката си Джоузефин. Тя послужи като бариера между него и „Льобо Ентърпрайзис“ и прокарваше парите през своите сметки, но въпреки това плащанията стигаха до банката на Пол, без комисионата на Джоузефин, заедно с името на платеца — „Льобо Ентърпрайзис“.
След известно време Пол се почувства в безопасност. Сумите от „Льобо Ентърпрайзис“ постъпваха редовно. Той се постара да не парадира с тях. Всяка голяма покупка оставяше следа. Харчеше съвсем малко от тези пари. И се криеше в Ню Йорк.
След време престана да се страхува. Знаеше истинското име на Льобо, но никога не го беше виждал, а никъде не публикуваха негови снимки. Пол нямаше представа как изглежда този човек. Всеки минувач на улицата можеше да бъде Льобо. Затова единствената му възможност беше да се крие. Накрая си внуши, че не може да бъде намерен.
Годините се нижеха. Пол отново започна да пише. Агентката му знаеше, че той се крие. Беше разказал на Джоузефин истината. Срещу определена сума тя се съгласи да пази тайната му. Льобо продължаваше да издава. И всяка негова книга беше кошмарен разказ за действително убийство.
Дори да можеше да похарчи всички пари, Пол не желаеше да го прави. Бяха кървави пари. А после се запозна с Марая. Не мислеше, че отново ще може да обича, но тя го опроверга. Преместиха се в Порт Лоунли след сватбата. Пол мислеше, че това е последното място, на което би го потърсил Льобо. Линдзи я нямаше и сърцето му дълго беше съкрушено, но искаше и да изпълни нейното последно желание, искаше живот в Порт Лоунли, само че щеше да бъде с Марая, не с Линдзи. Пол си внушаваше, че това ще му помогне да продължи напред, да се справи с вината си. В известен смисъл обаче преместването само влоши нещата и той просто се зарови в работа.