Пол знаеше, че взломът е дело на Льобо. Беше разбил личното му бюро, където Пол държеше статиите и изрезките от вестници за него в опит да проследи движението му и да свърже убийствата в романите му е действителни случаи. В деня след взлома Пол беше видял и бележката на колата си.
Знам кой си. Негодникът дори се беше подписал: Г-н Льобо.
Пол беше разкрит. Налагаше се отново да бяга. Опасяваше се, че Льобо ще навреди на Марая. Затова никога не ѝ разкри истината. Последният човек, на когото беше казал кой е той, умря в агония. Не можеше да я трови с онова, което знаеше. Джоузефин се нуждаеше от дела си от парите на Льобо, затова не би казала нищо на никого. Пол вече съзнаваше, че е трябвало да вземе Марая със себе си. Беше предположил, че тя ще е в по-голяма безопасност без него — в крайна сметка Льобо искаше да се докопа до Пол, не до нея. Но беше сбъркал. А после Льобо го заблуди, че го е спасил от потъващата яхта. Пол се досети, че вероятно той е човекът, който я е потопил.
Потисна болката. Щеше да се справи с нея по-късно.
Льобо някак го беше открил чрез парите. Вероятно чрез банката. А сега си искаше милионите обратно. Това поне се изясни. Беше му представил план как да изтегли парите. Ако искаше само да го убие, Пол щеше да е вече мъртъв. Льобо имаше поне половин дузина удобни възможности.
Страхливец.
Изведе тази дума на преден план в съзнанието си. Пол беше страхливец.
Беше станал причина за смъртта на други хора, за да предпази себе си. Знаеше, че Льобо няма да прекрати убийствата. Навремето не можеше да се обърне към полицията относно Линдзи или теориите си за реалната основа на описаните от Льобо убийства. Не разполагаше с доказателства. Най-вероятно щяха да приемат думите му като налудничави обвинения от завистлив писател. Съзнаваше, че и сега не може да отиде в полицията. Търсеха го за нападението над Марая и той наистина беше съучастник — улики на стойност двайсет милиона долара щяха да убедят всеки съд в това.
Пол реши, че му остава само един ход. Щеше да престане да бяга. Най-напред щеше да вземе парите, така поне щеше да има шанс да оправи нещата с Марая. Щеше да ѝ разкаже всичко и да ѝ подсигури живот, какъвто наистина заслужаваше.
Льобо нямаше да се опита да го убие, преди парите да излязат от банката. Предимството на Пол беше, че знае това. И тогава си даде сметка: открай време подозираше, че този ден ще настъпи, че не е възможно да бяга вечно. Някой ден Льобо щеше да го намери. Може би затова не се беше посветил изцяло на съвместния си живот с Марая. Защото на хоризонта винаги дебнеше нещо мрачно и страховито.
Седна в леглото, отвори очи и даде обещание на Марая.
Щеше да вземе парите. Да ѝ ги даде. И да убие Льобо.
36
Не беше необичайно шериф Доул да лежи в леглото си буден преди зазоряване.
С напредването на възрастта му беше все по-трудно да спи добре. Никога не се беше женил и рядко споделяше леглото си с жена, затова се беше сдобил с лоши навици. Пиеше твърде много кафе. Хъркаше. Понякога оставяше телевизора да работи в ъгъла на спалнята и не следваше никакъв режим. Пък и не му се искаше да се сдобива с режим. Чаша топло мляко и успокоителна музика, четенето на роман и дори медитацията — знаеше от опит, че тези неща му помагат да заспи. Просто не можеше да свикне да ги прави. За лекарства и дума да не става. Не допускаше лекар да му предпише дори ибупрофен. В този град всичко се разчуваше бързо. Хората скоро щяха да шушукат, че шерифът е сдал багажа. Не, каза си Доул, не ми трябват никакви хапчета, никакъв режим и категорично никаква медитация.
На такава служба човек си отспива, като умре — това си повтаряше често.
Отново се замисли за съобщенията, които Блох беше свалила от компютъра на Купър, а после реши да стане. Единственото малко удоволствие, което си доставяше, беше кафето от неговата адски добра кафе машина. Беше по-стара от колата му, сутрин издаваше кански шум и ако кафето не успееше да го разсъни, шумът от проклетата машина със сигурност вършеше тази работа.
Слънцето започна да се издига зад къщата му, а той седеше на предната си веранда и пиеше еспресо. Третото му за тази сутрин. Често седеше там и мислеше за случая с анонимната жертва. Вече беше получила име, но нямаше минало, нито самоличност.