Доул усети, че чувството за вина го наляга отново. Беше бреме, което тежеше на шията му. Понякога съумяваше да го носи, друг път то го поваляше на земята.
Доул знаеше, че Линдзи е била убита. Не вярваше на заключението на патолога, че е самоубийство.
Кой си съблича дрехите и ги крие на някакъв хребет така, че никога да не бъдат намерени, а после скача?
Още навремето не беше убеден, че е самоубийство. И досега не вярваше.
Обвиняваше се, че не е разкрил истината по-рано. Пол Купър беше Джей О. Льобо, Пол Купър беше убил Линдзи и години по-късно се беше преместил в Порт Лоунли. Доул се укоряваше, казваше си, че е трябвало да забележи нещо у Пол. Да заподозре един убиец, който беше стоял точно пред очите му. Беше нелепо. И въпреки това изпитваше вина. Което правеше теорията му по-реална.
Под една саксия до пейката на верандата беше пъхнал кутия пури. Премести саксията, извади пура от кутията. За разлика от баща си, който винаги лапваше пурата, за да я запали, Доул просто приближаваше пламъка към нея и я завърташе. Щом тютюнът се запалеше, духваше клечката кибрит и тогава дръпваше от пурата. Един играч на покер от Ню Орлиънс го беше научил на този номер. Твърдеше, че така ароматът на пурата не се разваля, защото не вдишваш химическите вещества от пламъка на кибритената клечка.
Пиеше еспресото си. Пафкаше пурата си. Съзерцаваше небето.
В далечината чу свистенето на автомобилни гуми.
После двигател, силно форсиран.
Полицейската кола се зададе по склона с осемдесет километра в час, подскочи във въздуха и се приземи шумно върху настилката. Спря пред къщата насред облак пушек. Заместник-шериф Блох изхвърча отвътре и изкачи на бегом стълбите до верандата.
— Не съм на работа, докато не си обуя панталона — заяви Доул, дръпна за последен път от пурата си и я хвърли над парапета в розовите храсти на съседите.
Блох проследи с поглед полета на пурата, после се обърна начумерено към Доул.
— Котката му сере на моята морава. Какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли? Мамка му Блох, още е само седем сутринта.
— Нямаше да съм тук, ако си вдигаше проклетия телефон.
Беше зарязал мобилния си на леглото. Но какво толкова, шерифството беше само на десет минути.
— Някой е в непосредствена опасност ли? — попита Доул.
Блох се обърка за миг и после отговори:
— Не, но прочете ли…
— В такъв случай може да почака. Мозъкът ми започва да работи чак към девет и половина, и то не преди да съм пил кафе и да съм ял бекон с яйца.
— Това не може да чака — каза Блох.
Влязоха вътре и Доул включи кафе машината точно когато тя заговори. След малко чашата на Доул беше пълна, той приготви второ кафе за нея и чак тогава машината млъкна.
— Винаги ли си толкова бъбрива сутрин? — попита шерифът.
— Имаме нов заподозрян — съобщи Блох.
Доул потри лицето си с длан.
— В доклада на Сю е. Марая Купър се е сближила с някакъв келнер от кънтри клуба.
— Това ли е новият ни заподозрян? Някакъв келнер, с когото тя се е сближила? — попита Доул.
— Не е просто някакъв келнер. Сутринта звъннах в клуба. Той не се е появявал на работа през последните няколко дни. И си тръгнал по-рано в деня на изчезването на Пол Купър. Оттогава не са го виждали. Казва се Дарил Оукс.
37
Пол така и не проумя значението на медитацията.
През лятото в Порт Лоунли имаше повече курсове по йога, отколкото барове. Той беше чел статии, дори ходи на някои от курсовете и си купи онлайн занятия по трансцендентална медитация. Идеята в основата на всичко му се струваше доста стабилна и той копнееше за спокойствие, умиротворение и премахване на тревожността, които трябваше да му донесе медитацията.
Не му се получаваше. Просто не можеше да изключи мозъка си. Мозък на писател, в който всяка откъслечна информация се съхранява в съзнанието и в подсъзнанието и може във всеки момент да бъде отново извадена на бял свят във вид на идея за история или като диалог.
Единственото, което му носеше незабавна полза, бяха дихателните упражнения. Пол се беше научил да контролира дишането си. Понякога това му помагаше да овладее тревожността си, но щом затвореше очи, отново виждаше горящи коли. Не беше в състояние да смени този канал в главата си, колкото и да се опитваше.
Приседнал на ръба на леглото в мазето на Дарил, Пол разтвори длани, разпери ръце и пое дълбоко въздух. Задържа го. Издиша бавно. Каза си мантрата и повтори всичко отначало. Десет минути по-късно виждаше само онази кола и пламъците от прозорците. Въпреки това пулсът му се забави. Установи, че е в състояние да говори, без да заеква на всяка дума, и че вече не трепери.