— Алфойсто? — изпищя Грегър.
— Грешка — каза Заграбвачът. — Моля ти се не се извивай.
— Регнастикьо?
— Тц. Стига си се въртял. Така всичко ще свърши преди да…
— Вуршпелхапило!
Заграбвачът изпищя мъчително и го пусна. После се издигна във въздуха и изчезна.
Грегър падна в стола. За малко! Едвам се отърва. Щеше да е глупаво да умре заради собственото си подсъзнание, смачкан от въображението си, убит от собственото си убеждение. Късмет имаше, че си спомни думата. Сега ако Арнолд побързаше малко…
Той чу лек, весел смях.
Идеше откъм тъмния, полуотворен гардероб и му напомни нещо почти забравено. Отново беше на девет години и Сенчестият — неговият Сенчест — странно, слабовато същество, което се криеше зад вратите, спеше под леглата и нападаше само по тъмно, отново се бе появил.
— Загаси светлините — каза Сенчестият.
— По никакъв начин — твърдо отвърна Грегър и измъкна бластера си. Докато лампите светеха, той беше в безопасност.
— По-добре ги загаси.
— Не!
— Добре тогава. Игън, Мигън, Дигън!
Три дребни същества се изтъркаляха в стаята. Те хукнаха към най-близката електрическа крушка, лепнаха се за нея и започнаха да преглъщат лакомо.
В стаята притъмня.
Грегър стреля по тях щом се приближиха към лампата. Чу се звън на стъкла, но съществата се метнаха встрани.
И тогава Грегър разбра какво е направил. Съществата всъщност не можеха да изядат светлината. Защото неодушевените предмети нямат въображение. Той си бе въобразил, че в стаята притъмнява и…
Бе счупил с изстрелите си крушките! Собственото му разрушително подсъзнание го бе измамило.
Сега Сенчестият излезе от прикритието. Като се промъкваше от сянка на сянка, той се приближи към Грегър.
Бластерът не му действаше. Грегър усилено се мъчеше да си спомни магическата дума и с ужас се сети, че нямаше такава, която да спре Сенчестия.
Той отстъпи пред напредващия Сенчест, докато се блъсна в някакъв кашон. Сенчестият се надвеси над него и Грегър се метна на пода и затвори очи.
Ръцете му попаднаха върху нещо хладно. Беше се блъснал в кашона с играчки за децата на заселниците. И държеше в ръката си воден пистолет.
Грегър го стисна здраво. Сенчестият се дръпна назад, вперил с ужас очи във водния пистолет.
Грегър бързо притича до мивката и напълни пистолета. Той насочи смъртоносната струя вода към съществото.
Сенчестият изрева в агония и изчезна.
Грегър се усмихна и пъхна празния пистолет под колана си.
Водният пистолет беше оръжието, което трябваше да бъде използвано против въображаемото чудовище.
Наближаваше утрото, когато корабът кацна и Арнолд излезе от него. Без да губи време, той направи изследването си. Към обяд бе приключил и елементът бе окончателно разпознат като „Лонгстийд 42“. Двамата с Грегър натовариха веднага багажа си и отлетяха.
Когато вече бяха в космоса, Грегър разказа на партньора си всичко, което се бе случило.
— Добре си се справил — каза Арнолд тихо, но с чувство на благодарност.
Грегър се усмихна скромно като герой. Така се чувстваше сега, когато вече беше в безопасност извън Фантом V.
— Можеше да бъде и по-лошо — каза той.
— Как?
— Представи си, че там беше и Джими Флин. Като дете той измисляше най-ужасните чудовища. Помниш ли Мърморкото?
— Спомням си само какви кошмари сънувах заради него — отвърна Арнолд.
Те бяха на път за дома. Арнолд си записа някои бележки за статия, озаглавена „Инстинктът на смъртта на Фантом V: изследване на подсъзнателната стимулация, истерия и масова халюцинация при създаването на физически белези“. После той отиде в контролната кабина, за да включи автопилота.
Грегър се намести на койката, решен да се наслади на първия си истински сън след кацането на Фантом V. Само беше задрямал, когато Арнолд нахлу при него с лице, изкривено от ужас.
— Мисля, че в контролната кабина има нещо — каза той.
Грегър седна.
— Не може да бъде. Ние не сме на…
Откъм контролната кабина се чу тихо ръмжене.
— О, Господи! — въздъхна Арнолд. Няколко секунди той мисли усилено. — Знам. Когато кацнах бях оставил въздуховодите отворени. Ние продължаваме да дишаме въздуха на Фантом V!
А там, застанало в рамката на отворената врата, се появи огромно сиво същество с червени петна по кожата си. То имаше множество ръце, крака, пипала, нокти и зъби, плюс две малки крила на гърба. То вървеше бавно към тях, като мърмореше и попъшкваше.
И двамата познаха Мърморкото.
Грегър се метна напред и затръшна вратата в лицето му.
— Би трябвало да сме в безопасност тук — пророни той. — Тази врата е въздухонепроницаема. Но как ще пилотираме кораба?