Лори Хертър
Фантома от Чикаго
На моя съпруг Джери, с когото се запознах и омъжих в Чикаго. Той понася маниите ми с търпение и чувство за хумор.
Първа глава
На близо дванайсет метра под Стейт Стрийт в центъра на Чикаго, в страховития мрак на някакъв изоставен тунел висок мъж внимателно се взираше в малко огледалце, залепено върху бетонната стена на тунела и приглаждаше с длан тъмната си коса. Само на няколко сантиметра от главата му стената се извиваше и се сливаше с тавана. Зад гърба му, на квадратна дървена масичка до тясното легло, стоеше електрически фенер, който хвърляше студени и зловещи отблясъци по гладките заоблени стени. Светлината проникваше в мрака, но се стопяваше в далечината на тунела.
В сенките зад фенера в стената на това разширение се виждаше стара двойна врата. Той водеше към подземията на Универсалния магазин „Уинтроп“, още от началото на века, когато оттук с малки вагончета зареждали със стоки, пратки и въглища. Именно затова бил изграден и целият този сложен лабиринт от тунели. Ръждясалите стари релси на теснолинейката, широки около половин метър, си стояха непокътнати в бетонния под. В последните години системата от тунели бе наводнявана няколко пъти от Чикагската река. Водата беше изпомпана, но вътре все още се усещаше усойния дъх на плесен.
Мъжът не обръщаше внимание на застоялия въздух, погълнат от заниманието да приглажда назад с гел тъмната си коса. Вече седмици наред живееше тук и бе свикнал с влагата и миризмата. Изучил бе сложния лабиринт от тунели достатъчно, за да може да нарисува груба карта на помещенията и да се движи навсякъде. Знаеше и как да преодолява повечето охранителни системи и без затруднение влизаше, в която и да е от старите чикагски сгради, чиито подземия бяха свързани с изоставените тунели на теснолинейката.
Той хвърли тубата с гел в една кутия, пълна с вестници и всякакви джунджурии. Закуцука към масичката, взе дебела свещ и я запали с клечка кибрит, после се върна към огледалото, с надеждата да успее да се огледа по-добре в оскъдната светлина. Имаше си и силно електрическо фенерче, което щеше да заслепи образа му.
Свещта ще свърши по-добра работа, реши той, докато я насочваше високо така, че да разгледа променения си външен вид. Сресана назад, косата му изглеждаше по-тъмна благодарение на гела, с който бе зализал гъстите си кичури. Не че особено харесваше тази прическа, но тя щеше да прикрие самоличността му. Оправи бялата папионка и отстъпи назад, за да огледа, доколкото може, официалното си облекло. Черният му фрак, черната жилетка и бялата плисирана риза бяха безупречни — забележително постижение, като се имат предвид обкръжаващите го обстоятелства.
Погледна часовника си и присви очи, за да различи стрелките в мътната светлина. Деветнайсет и четиридесет и пет, време беше да тръгва. Той бързо обърна гръб на огледалцето. Внезапна болка в бедрото го накара да сгърчи лице и той си напомни да внимава. Дълбоката рана от куршум още не бе заздравяла. Без да обръща повече внимание на болката, той се сети за още едно важно последно допълнение към костюма — бялата маска. Наведе се да остави свещта на пода, но раната в бедрото отново се обади и той закуцука към леглото. Сините чаршафи бяха опънати, възглавницата — грижливо изтупана. Върху й лежеше кожената маска, която бе оставил, докато обличаше костюма на Фантома на операта, който беше „заел“ от „Уинтроп“. Огромният и изискан магазин разполагаше с прекрасно разнообразие от висококачествени костюми за Деня на Вси Светии.
Той взе маската, провери черния ластик, който свързваше двата й края, и се отправи към огледалото. Внимателно я сложи на лицето си и я закрепи над лъскавата занизана коса. Гладката бяла кожа се проточваше от върха на тесния му нос чак до нивото на косата. Отпред бяха изрязани два бадемовидни, леко повдигнати нагоре отвори за очите.
Той отново се наведе за свещта и я приближи до лицето си. Снежнобялата кожа ярко подчертаваше зелените очи, а тъмните мигли му придаваха тайнствен и призрачен вид. Прекрасно, помисли си той и доволно се усмихна. Имаше намерение да направи неотразимо впечатление на Кристъл Уинтроп на благотворителния бал тази вечер. Единствено в този случай и в тази нощ, която бе планирал като нощ на разкритията и истината, той щеше да назове своето име, което никога досега не беше използвал — Ерик. То напълно подхождаше на костюма, пък и тъкмо днес бе моментът да го разкрие, когато смяташе, че най-сетне ще осъществи мечтата си.
Ерик пое дълбоко дъх, а в огледалото се отрази мъжественото му лице. Треската от раната и дългите самотни нощи бяха оставили своя отпечатък върху душевното му равновесие, но той се чувстваше в правото си и готов сега да излезе и да отвлече Кристъл, жената, която отдавна бе желал и за която мечтаеше от толкова време. Разбираше, че това едва ли е начинът да спечели дамата на своето сърце, но Ерик имаше причина да го стори: Кристъл възнамеряваше да се омъжи за неподходящ и опасен мъж.