Сега вече Кристъл се разтревожи. Този човек отиваше твърде далеч с играта си, каквато и да бе тя. Явно всичко беше предварително подготвено, проумя Кристъл.
— Ерик, какво става? Къде отиваме?
— Казах ти, че ако преминеш върху пелерината ми, ще те отведа в нов свят — пошепна той и гласът му я накара да настръхне.
— Нов… свят ли? — повтори тя, защото досега не бе приемала сериозно думите му.
— Да — заяви той. — Тих и спокоен, далеч от забавленията и покварата, където човек може да познае истината и да осъзнае към какво се стреми наистина. Свят на разкритията, където си даваш сметка за всичко, останало до този миг незабелязано в шума отгоре.
— Къде?
— Само още един асансьор време.
Устата й пресъхна, докато се спускаха все по-надолу и по-надолу. Тя погледна светлините, указващи етажите, и разбра, че вече са минали под нивото на хотелските гаражи, но видя, че са на нещо като второ подземие. Тук вратите отвориха и се показа слабо осветено мрачно помещение бетонен под и стени, небоядисвани от десетилетия. Стари маси и столове, вероятно някога използвани в трапезария голям венец от изкуствени червени, бели и сини цветя с панделка, на която пишеше „4 юли, 1962“.
Ерик я хвана за ръка и понечи да я изведе навън, но тя се възпротиви.
— Не искам да отивам там! Връщам се горе — и бързо натисна копчето за изкачване. Мъжът мигновено я сграбчи през кръста и я издърпа, преди да се затворят вратите. Те захапаха роклята й и той се наведе да освободи парчето плат. Когато отново се изправи, лицето му бе свито в болезнена гримаса.
— Оттук — нареди той и здраво стисна ръката й.
— Казах ти, че не искам! — извика тя, а той я повлече на татък.
— Само още един асансьор — повтори той.
— Как е възможно да има друг асансьор? — възрази тя помисли, че сигурно е луд. — Вече слязохме достатъчно надолу!
Едва успяла да довърши изречението, видя пред себе вратата на асансьор, който изглеждаше доста старомоден. Отново отворен, но този път без помощта на картон. Той сложи ръцете си, все още в ръкавици, на раменете й и я бутна леко, но категорично. После пак я прегърна, сякаш страхуваше, че тя може да му избяга, а на нея наистина и се искаше да може да го стори, пъхна някакъв железен прът и с негова помощ затвори ръждясалата стара врата. Потънаха в мрака вътре, защото очевидно нямаше осветление.
— Ерик! — изпищя тя и го сграбчи.
Неизвестно откъде проблесна слаба светлинка и тя отново можеше да вижда, макар и не съвсем ясно. Пусна го и тогава разбра, че той има фенерче с големината на писалка. Държеше го на нивото на кръста си, насочено напред. Мъждивата светлина създаваше още по-злокобна атмосфера. Младата жена извърна очи и се задъха от страх. Асансьорът тръгна надолу. Чувството, че се движи дълбоко под хотела в това допотопно съоръжение предизвика клаустрофобия у нея, която пък се превърна в панически ужас.
— Това не ми харесва! — яростно изрече тя. — Нямаш право да ме водиш някъде, където нямам никакво желание да отивам!
— Но ти се съгласи да тръгнеш с мен — припомни й той. — Опитай да се успокоиш и да ми повярваш. Нищо не те заплашва.
— Да ти повярвам! — възкликна тя. — Дори не знам кой си!
— Стар приятел, Криси. Цял живот ме познаваш. Сещаш ли се за някого от миналото си, който би могъл да ти причини зло?
Тя отмина въпроса, неспособна да мисли за миналото, когато настоящето криеше толкова опасности.
— Баща ми е влиятелен човек — предупреди го тя. — Ако ми се случи нещо, ще прерови вдън земя, но ще те открие.
Ъгълчетата на устата на Ерик се повдигнаха под маската в саркастична усмивка. Ала гласът му прозвуча спокойно и уверено:
— Баща ти е мой добър приятел. Често сме си говорили.
— За какво? — изуми се Кристъл.
— Предимно за теб.
— За мен?! — Мислите объркано се бореха в главата й, когато асансьорът спря. — Да не би това да е някакъв негов план да ме раздели с Тони? — попита тя. Щом баща й бе наел детектив, защо да организира отвличането й? Но защо сега? Тя дори не бе определила дата за сватбата.
— Баща ти не знае нищо за това — каза Ерик, а вратите се отвориха в пълен мрак. Той насочи фенерчето надолу. Там имаше един голям фенер, поставен направо на пода. Ерик го вдигна, запали го и пъхна малкия в джоба си. Устните му отново болезнено се присвиха, докато се изправяше.
Кристъл изчакваше първа възможност. Нямаше да позволи на този мъж да я отведе още по-далеч. Когато той се пресегна да я хване за ръка, тя го сграбчи, готова да го тръшне на пода с едно от движенията на карате. В следващия миг самата тя се озова долу, легнала по гръб, с Ерик отгоре й. Колената му стискаха тялото й, а ръцете й бяха изпънати над главата. Тя плахо пое въздух и ужасно се изплаши. Очевидно този мъж също знаеше да се отбранява. Поне отлично бе предотвратил нападението й. Той насочи големия фенер към лицето й и това я принуди да затвори очи и да обърне глава. Помъчи се да освободи китките си от здравата хватка, но не успя.