— Не опитвай отново — каза и той, а в гласа му прозвуча нетърпение и даже гняв. — Не искам да те наранявам. Ще направя всичко, за да те задържа при себе си.
— Но защо? — едва пошепна тя, толкова беше изплашена.
— За да си в безопасност, колкото и да не ти се вярва. — И той отмести фенера, за да не блести в очите й.
Тя пак опита да се освободи от ръцете му, когато внезапно осъзна защо бе преместил фенера. Кръгът светлина слязъл по-ниско, към гърдите й, които напираха да изхвърчат, защото и двете й ръце бяха опънати над главата. Тя спря да се движи. Но дишаше толкова тежко, че закръглената й мека плът провокиращо се повдигаше, а Кристъл нищо не можеше да промени.
— Така похотливо ме гледаш, а ми говориш за безопасност! — изкрещя тя. Нямаше да му се остави. По-скоро щеше да умре.
— Аз само… ти се възхищавах. Пък и сама си избрал тази рокля. Би трябвало да очакваш мъжете да го приема като предизвикателство. А колкото до безопасността ти, имам да ти съобщя някои неща. Твоят годеник е убил човек.
— Ти си луд! — отвърна ядосано тя, недоумявайки като може тъкмо той да изрече подобно нещо. Отвлича я най-безцеремонно, държи се като истински грубиян, а после обвинява Тони.
— Разбирам, че ме мислиш за луд — каза той, а спокойният му тон излъчваше заплаха. — Но не съм. Малко съм се смахнал от маската, която нося, но не съм загубил разсъдъка си.
Смахнат, но не и побъркан, помисли си тя. Това може би обясняваше нещата. Лудите винаги се смятаха за съвсем нормални. И това бе част от лудостта им! Как можа да позволи да й се случи това? Ето я сега тук долу, в лепкавия мрак на тази адска дупка, затворничка в ръцете на един побъркан сексуален маниак! Сърцето й така лудо заби, че тя се притесни да не спре изведнъж. Сетивата й се обтегнаха, после студена вълна обля тялото й. Ужасът мобилизира съзнанието й. Трябваше да запази присъствие на духа, за да спаси живота си. Засега ще се преструва и ще общува нормално с него, докато намери някаква възможност да се измъкне.
— Не си мисли, че можеш да избягаш — каза й той, все още насочил фенера към нея. Беше се втренчил в лицето й, сякаш искаше да прочете мислите й.
За разлика от него, освен странния блясък в очите му, тя нямаше достъп до лицето му. Направи се, че се съгласява с него, и напълно се подчинява.
— Добре — каза той. — Сега ще те пусна да станеш. Искам да ме следваш тихо, без да се опитваш да бягаш. Под този град тунелите са дълги поне стотина километра. Лесно можеш да се загубиш така, че и аз да не успея да те намеря. Има места, които още не съм имал време да проуча. — Тя кимна в знак, че е разбрала. Ерик й се усмихна и гласът му прозвуча по-нежно, сякаш приказваше на дете: — Толкова ли се страхуваш от мен, че дори не ми говориш?
Тонът и отношението му я объркаха. Тя кимна отново, но не бе сигурна, че това е начинът да отвърне на такъв въпрос. Вероятно бе луд, но беше проницателен и умен — най-лошата комбинация от качества според Кристъл. Тя опита да навлажни устните си, но и езикът й бе сух. После се помъчи да му се усмихне.
— О, държиш се снизходително — каза той, а в гласа му прозвуча странна тъга. — Предполагам, че и аз бих го правил, ако бях на твое място. — Той освободи ръцете й, дръпна се встрани, все още коленичил, като пазеше единия си крак, който явното болеше. Тя го забеляза да масажира бедрото си. — Ето, сега си свободна. Да ти помогна ли да се изправиш?
— Мога и сама — отвърна тя.
И двамата станаха, но той леко се олюля. Не я изпускаше от очи, сякаш се страхуваше, че тя отново ще опита някоя хватка. Или просто я гледаше как оправя роклята си. Вероятно и двете, реши тя, изпълнена с гняв, ужас и унижение.
Ерик отново посегна към ръката й. Още беше с белите си ръкавици и дланта му топло обви нейната изстинала и изпотена ръка. Насочи силната светлина на фенера си напред и издърпа спътничката си от асансьора в мрака навън. По бетонния под имаше две тесни успоредни релси и за да не се спъне в тях, тя трябваше да следва мъжа. Не й оставаше нищо друго, освен да се опита да запомни местата, където завиваха, в случай че успееше да избяга. Но когато се обръщаше назад, виждаше само тъмнината и скоро загуби представа къде се намира. Положението й ставаше все по-безнадеждно, колкото по-далеч я отвеждаше той в катраненочерния лабиринт на подземието. Изпита непреодолимо желани да се разпищи, да се свлече на земята. Но опита да спотаи тези чувства и да се стегне.