Вървяха в пълно мълчание повече от петнайсет или двайсет минути, когато тя не издържа и попита:
— Къде ме водиш? — Молеше се да й отговори. Гласът й отекна в тунела, изтънял като на дете.
Той спря и насочи светлината към нея.
— Там, където никой няма да успее да ни открие — неговият глас глухо отекна в далечината. — Там ще си в безопасност.
Тя разтърси глава и заплака, сълзите се затъркаляха надолу по бузите.
— Никой няма да ме намери тук долу. — Гласът й се накъса от ридания. — Баща ми никога няма да разбере какво, ми се е случило.
— Шшт — успокои я Ерик. Пусна я, после обви ръката си около кръста й и я привлече към себе си. Тя плачеше на рамото му, а студеният метал на фенера опря до голия й гръб.
— Но защо е всичко това? — попита тя, а раменете й се тресяха от ридания.
— За да те защитя — търпеливо и уверено отвърна той.
— Като ме водиш в това ужасно място ли? — извика тя и вдигна очи към лицето, неясно осветено от слабата светлина зад гърба й. Кристъл виждаше само бялата му безлична маска. — Не искам да ме защищават! Живея си прекрасно.
— Да, но не те очакваше прекрасно бъдеще — мрачно изрече той. — Тони преследва парите ти. И съвсем не влизаш в сметките му за бъдещето. Целта му е да сложи ръка върху наследството от майка ти. Щеше да си умреш твърде млада.
Тя подсмръкна и премигна през сълзи.
— Откъде знаеш?
— Казах ти, че знам доста тайни. И по-късно ще ти разкрия някои от тях. Сега си с мен и нищо не те заплашва. Моля те, опитай се да ми повярваш. — Той погледна към нея в полумрака, очите му проблясваха през отворите на маската.
Изведнъж се наведе и тя усети как устните му докоснаха челото й. Несъзнателно стисна дрехата му, когато разбра, че той я целуна. И то така чисто и нежно. Когато той се отдръпна, Кристъл вдигна очи към лицето му, все още хваната за ревера му.
— Кой си ти?
— Вече ти казах името си. — Гласът му тихо отекна в тунела. — Повече няма какво да научиш. Сега си избърши сълзите. Трябва да повървим още малко.
— Отиваме ли някъде?
— Да, на едно място, където ще се почувстваш като у дома си, обещавам.
Тя все още беше убедена, че е луд, но в ужасния кошмар сега й се искаше да му повярва. После той пак я стресна, като вдигна ръка и нежно изтри сълзите с меката си памучна ръкавица, а фенерът проблесна и освети по-добре извития таван и лицето й. Тя мярна и лъскавата му коса, която на тази светлина изглеждаше черна. Той твърдеше, че Кристъл го познава, но тя не можеше да си спомни никой от училището, който да имаше такава гладка черна коса и зелени очи. Докато той нежно докосваше лицето й, на Кристъл й се прииска да свали маската му и да го види.
— Ето така — каза той, когато свърши. — Сега ме последвай. — Отново я хвана и продължиха да вървят през тунелите.
След около пет минути и още един завой наляво тунелът се разшири. Стори й се, че забелязва тухлена стена. А имаше и повече релси, така че трябваше да внимават къде стъпват. Той спря и насочи фенера нагоре към някакъв стар надпис на тухлената стена.
— Погледни насам — подкани я той. — Какво пише тук?
— „Универсален магазин Уинтроп“ — прочете тя. Обърна се към Ерик. — Наистина ли сме в магазина на моята фамилия? Онзи на Стейт Стрийт?
— Да, първият и все още най-интересен за пазаруване, според мен — отвърна той, сякаш бе един от редовните му клиенти.
— Но какво е това място тук? Защо има релси? Накъде води вратата в тухлената стена? — Точно тази врата привлече вниманието й.
— Това е старата теснолинейка, строена в началото на века, с която са прекарвали стоките и въглищата за магазина. Има цяла железопътна система, която е обслужвала много сгради в центъра на Чикаго. Като хотела, откъдето току-що дойдохме. Вратата, която, между другото, е заключена, води към подземията под складовете на магазина.
Надеждите й за бягство се изпариха. Тя забърбори, за прикрие разочарованието си:
— Спомням си наводнението. Цялата ни стока в склади се развали, изгубихме стотици хиляди долари. Значи това са тунелите…
— Не се притеснявай. Ако водата се просмуче отново, бързо можем да се измъкнем през вратата и нагоре по стълбите. Аз знам как да я отворя.
— А алармените системи? Не стигат ли дотук?
— Стигат, но и за тях съм се погрижил.
Тя го загледа с широко отворени очи.
— Ти да не си от охраната? Да не би да работиш за баща ми? За Уинтроп?
Той се усмихна.
— Добре мислиш. Но не съвсем правилно. Е, пристигнахме — каза той, остави фенера и светна някаква лампа. Тя беше поставена върху ниска масичка. Изведнъж цялото пространство се освети. — Ето. Това е моят дом от няколко самотни седмици насам. Радвам се, че и ти вече си тук и ще имам компания. За известно време този дом ще е и твой.