Сръчно извади тапата от бутилката със специална отварачка за вино. Прищя й се да бе използвал обикновен тирбушон, така поне би си осигурила оръжие, но той явно и за това бе помислил предварително. После извади две блестящи винени чаши от кесията и наля по малко бяло вино, без да разлее и капчица. Бутилката сложи под масата, за да не се обърне, ако някой случайно я ритне. Тя забеляза, че всичко вършеше съвсем внимателно и обмислено. Умелите му движения смътно й напомняха нещо, но тя не можеше да се сети, на кого й приличаше той.
Под масата забеляза дълги бели свещи и дървена патерица. Чудеше се дали да го попита за нея. Вероятно ако покажеше загриженост, той би отвърнал и на други въпроси и така тя би получила повече информация, която да й помогне да избяга от този ужас. Мъжът й подаде чаша вино и тя я пое с насилена усмивка. Дори му благодари. После Ерик протегна своята чаша, за да се чукнат.
— За новото начало — вдигна тост той.
Тя погледна бистрата течност в блестящата чаша, но не отпи.
— Кракът ли те боли? — опита се да вложи съчувствие във въпроса си. — Забелязах, че леко накуцваш, а после видях и патерицата.
Ерик внимателно я наблюдаваше през процепите на маската, зелените като на котка очи бяха ясни и неподвижни. Нищо не каза. Даже не помръдна. Сърцето й лудо заби от притеснение, че може да го е обидила. Очите му не мигаха, втренчени настойчиво в нея. Както и в балната зала, тя усети, че е неспособна да отмести поглед. Дланите й отново овлажняха и нервите й още повече се опънаха. Защо му беше нужно толкова дълго време, за да отговори?
Внезапно той премигна. Кристъл подскочи. Бледите му клепачи хвърляха страховити тъмни сенки и това я изнерви още повече. Няколко капки от виното попаднаха върху роклята й. Той й подаде кърпичка, която измъкна от вътрешния си джоб.
— Още си изплашена до смърт, нали?
— Не, не съм — излъга тя и попи петната по роклята си.
— Винаги съм се възхищавал на хитростта ти усмихна се мъжът. — Пийни малко вино. Ще те отпусне.
Не искам да се отпускам! — помисли си тя, но не вдигна очи, за да не прочете той мислите й. Толкова бе проницателен, че тя се страхуваше да го погледне.
— А колкото до патерицата — продължи той, — това е причината да живея тук. Дълга история, още мисля, откъде да започна и какво от нея да ти кажа. Главното е, че се крия тук.
Въображението й бързо работеше. Дали не е сакат като Фантома от книгата? — зачуди се тя. — Дали краката му не са изкривени? Или пък маската криеше чудовищно лице, което никой не трябваше да вижда? Мислите й се прескачаха объркани и тя събра цялата си воля, за да остане спокойна на мястото си и да не побегне.
Задъха се, а роклята се впиваше в ребрата й. Гърдите й се повдигаха от напрегнатото дишане и когато се осмели да погледне към мъжа, видя накъде бе вперен неговият жаден поглед. Това я ужаси. Очите му се вдигнаха и срещнаха нейните. Желанието проблясваше в дълбоките му зеници. Той остави чашата си на масата. После изведнъж се надигна и седна до нея, като затисна полата на роклята й и така й отне възможността да се измъкне. Леко плъзна ръката си по голото й рамо. Тя се помъчи да не трепне. С другата си ръка повдигна чашата й и я поднесе към устата й.
Тя едва успя да отпие.
— Пийни повече, Кристъл. Не се тревожи толкова. Всичко е наред.
— А ти? — попита тя и мъчително преглътна. Не можеше да стане по-лошо от това. Трябваше да се отбранява. — Какво смяташ да правиш с мен?
— Да се грижа за теб — отвърна той спокойно, почти с любов.
— Ако се опиташ да ме нападнеш, ще ти издера очите! — И тя заплашително вдигна чашата си.
— Шшт — успокои я той и дръпна ръката й надолу. Погали рамото й. Странната му нежност и неочакваната топлина на дланта му я накараха да настръхне. — Нищо няма да ти направя. — Гласът му прозвуча убедително и тя бе готова да се разплаче. — И няма да те насилвам, Кристъл. Не това искам. Искам ти да избереш кога да дойдеш при мен, ако пожелаеш, разбира се. Каквото и да се случи между нас, ще бъде по твое желание.
— Тогава никога няма да стане!
— Не се заричай — отвърна с усмивка Ерик.
Тя се сети, какво бе казал той по-рано, когато то беше попитала, колко време ще останат тук. Отговорът му беше „Колкото е необходимо“. Дали не възнамеряваше да я държи като затворничка, докато се съгласи да стане по-близка с него? Това ли искаше? Ако тя отстъпеше, дали щеше да я пусне да си отиде?
Тази мисъл я накара да потръпне. Дори и да го стореше, не беше сигурно, че после ще я освободи. Целта му бе да я държи далеч от Тони, както беше казал самият той. Съмняваше се, че ще я пусне обратно горе и при Тони, ако другото се случеше помежду им. А ако се привържеше към нея, можеше и да я убие, за да не принадлежи никога на друг. Тя се разтрепери от ужас, но се насили външно да запази спокойствие. Налагаше се. Трябваше да открие начин да се измъкне. Бързо.