В какво ли бе най-уязвим, запита се тя, докато ръката му галеше рамото и масажираше врата й. Навярно желанието, бе слабото му място. Тя би могла да отвлече вниманието му, като се престори, че го харесва. Той обаче владееше техниките за самоотбрана и тя щеше да бъде принудена да играе театър, за да го разсее така, че да не очаква нападението й. Другото му уязвимо място бе болният крак. Още в асансьора бе забелязала, че му създава проблеми.
И, разбира се, всички мъже имаха едно и също слабо място. Ако успееше да го прилъже и после да го удари там, където най-много боли, би могла да се измъкне. И щеше да бяга по-бързо от него, стига да не беше с тази рокля и високите обувки. Планът й криеше ужасен риск. Но имаше ли друг избор? Не желаеше да бъде нито негова затворничка, нито пък да му стане жертва.
Трябваше да прояви хитрост и да го накара да повярва, че й харесва. Но беше трудно да премине от страх към желание само за няколко минути. Нужно бе повече време и изобретателност. Пое си дъх, за да се стегне, вдигна чашата към устните си и отпи мъничко. Трябваше да запази ясно съзна ние.
— Поуспокои ли се? — попита той, а ръката му се плъзна по голия й гръб. Искаше й се да не бъде толкова нежен. Така й бе по-трудно да разсъждава.
— Да — отвърна тя, решена да поведе разговор, за да помогне на плана си. — Всичко е… много ново за мен. Досега никой не ме е отвличал от бал — и се усмихна колебливо. — Малко съм изплашена — призна тя, сметнала, че е по-добре да изглежда уязвима. Когато преди малко се беше разплакала, той бе започнал да я успокоява. Ако го остави да го стори отново, планът й може би щеше да успее. Трябваше да изглежда слаба и нещастна, за да отвлече внимание ето му.
— Разбирам — каза й той. — Не мога да те обвинявам, че се страхуваш. И не бих постъпил така, ако обстоятелствата не го налагаха.
— Защо се криеш? И от какво? — попита Кристъл.
— Преследват ме. Даже стреляха по мен. — И той докосна лявото си бедро.
— Стреляли са по теб! — възкликна тя. Боже мой, дали не го издирваше полицията? Трябва да е престъпник, щом бяга от закона.
— Извадих куршума и се скрих в подземията, за да не ме открият и да довършат работата.
— Сам ли го извади? — искрено се изненадана тя. — Сигурно ужасно те е боляло.
— Болеше. Сега почти минава. За щастие имах антибиотик, иначе можех да умра от инфекция. Превързах се, взех лекарствата и слязох тук, за да оздравея на спокойствие.
— Сега добре ли си? — попита тя, притеснена от любопитството си и учудена, че този мъж е успял да се справи съвсем сам.
— Имах треска известно време, но се пооправих. Когато свърша антибиотика, се качвам за още. Раната заздравява, кракът ми също не е вече така слаб.
— Кой стреля по теб?
Той се поколеба и погали къдриците й.
— Ще ти кажа по-късно. Сега ми се ще… да се поопознаем по-добре.
Пролазиха я тръпки, защото разбра, че играта започва.
— Добре. Какво имаш предвид?
Той я погледна в очите и поклати глава.
— Още се страхуваш. Не искам да те плаша. Вероятно съм последният човек, който би ти се сторил опасен, ако ме срещнеш на някоя забава или по улицата. И сега не съм по-различен, само дето нося маска.
— Но знаеш как да се отбраняваш — отбеляза тя.
Той замълча, после каза:
— Да. Много неща научих, когато… Е, ще запазя засега в тайна тази част от живота си. Но всичко свърши. Вече се отказах. Сега искам да имам нормален живот… С красива жена до себе си, която винаги съм обожавал.
Тя се усмихна и сведе очи, поласкана и смутена. Даже страхът й намаля, а тя се зачуди, дали така не е по-лошо. Трябваше да бъде нащрек. Но гласът му, тих, искрен и уверен, отекваше в подземието, сякаш я обгръщаше и чувствено галеше ухото й в обкръжаващия ги мрак. Тя се почувства уязвима и макар да искаше той да я възприема точно такава, не желаеше наистина да се усеща така. Но какво й ставаше?
Неочаквано той погледна към свещите под масата.
— Защо не поседим на светлината на свещи? Ще бъде по-приятно от тази лампа. — Той се изправи и започна да ги нарежда върху масата. — Всяка вечер заспивам на свещи, за да пестя батериите. Наистина успокоява — добави той, дръпна кесията с храна и я сложи на стола. После попита Кристъл — Огладня ли вече?
— Не, благодаря — отвърна тя.