Бе се преструвала, че целувките му и харесват. И това беше най-лошото — бе повярвал, че тя наистина му отвръща, а после трябваше да понесе ударите и гледката как тя изчезва в тунела. Удоволствието, което уж изпитваше, било само част от играта й. Как не можа да го разбере? Толкова много му се искаше да вярва, че и Кристъл го желае! Какъв глупак!
Той мъчително пое дъх и разтри бедрото си. Но защо бе длъжна да се доверява на един маскиран, който я убеждаваше как я спасява от нещо? Дори и да беше вярно, звучеше преувеличено. Домъкнал я бе насила в подземието, как да разбере, че го прави, за да я предпази? Щеше ли и Ерик да повярва, ако бе на нейно място?
От друга страна, бе избрала мъж като Тони за съпруг. Не беше прозряла под красотата му скритата заплаха. И след като се беше влюбила в един долен измамник, защо да не хареса елегантния маскиран мъж? Беше ли едната маска по-добра от другата?
Той мрачно се засмя на иронията на собствения си грешен подход да спечели жената, която обича. Рамото го заболя. Той започна да го разтрива. Дали не беше време да се откаже? По дяволите мечтите и копнежът Кристъл да му стане жена. Никога нямаше да я спечели. И какво друго му оставаше, щом маската, свещите и виното не бяха успели?
— Откажи се! Забрави я! — ядосано и нетърпеливо си повтаряше той. Достатъчно време и енергия бе загубил в надежди и мечти за нея. След завършването на университета той бе постъпил на работа в специалните служби на военното разузнаване за няколко години, защото търсеше предизвикателство, което да обсеби мислите и цялото му внимание. Премина курса на обучение и изпълни много задачи, налагаше се да пътува и тайно в чужбина. През цялото това време работеше върху себе си, за да стане мъжа, който си представяше, че трябва да бъде — смел, силен и уверен в себе си. Сега беше такъв, но Кристъл все така не го забелязваше! Проклети да са красивите й „слепи“ очи.
Ерик си напомни, че много жени биха се радвали да им обърне внимание. Щом Кристъл не можеше да го обича, тогава нека го обича някоя друга. В състояние бе и сега да изброи доста жени, които се интересуваха от него и даже бяха уговаряли общи приятели да ги свържат. В миналото бе ги отхвърлял само след няколко срещи, за са се отдаде на надеждите и копнежа по единствената жена, която го интересуваше — Кристъл. Крайно време бе да се откаже.
Но макар да трябваше да си признае неуспеха в завладяването на сърцето на Кристъл, Ерик все пак бе длъжен да се погрижи за нейната безопасност — другата цел на приключението тази нощ. Разбираше, че за да стане това, от сега нататък трябва неотлъчно да е с нея, а раздразнената му рана пак го обездвижваше до голяма степен. Не можеше да допусне желанието към нея отново да вземе връх. Отсега нататък се налагаше да я държи в състояние на страх и заплаха, за да предотврати друг опит за бягство. Тя щеше да е в безопасност, докато се страхува от него, а после, когато вече няма риск, той ще я върне на баща й.
Погледна към тунела, в който бе изчезнала тя. Вратът му още беше схванат. Надяваше се Кристъл да не е стигнала твърде далеч. Беше сигурен, че тя ще се изгубил подземния лабиринт. Дължината на тунелите бе почти стотина километра и му оставаше да се надява да я открие. Трябваше да стане ида я последва…
Погледът му попадна на маската в краката му и той я вдигна. Отегчено я сложи обратно на лицето си. По-добре, когато я намери, да бъде за нея отново онзи Фантом. Твърде унизително би било да й разкрие кой е всъщност. Разтреперан, той се опита да се надигне. А ако не можеше да върви? Нямаше да я открие бързо. Кракът му пулсираше, но най-силната болка бе стихнала. Той се подпря на леглото и понечи да стане, но изстена и рухна назад.
Тогава се сети за патерицата и се наведе от леглото да я потърси. Подпъхна я под мишницата си и колебливо се изправи, отпуснал тежестта върху здравия си крак. Отправи се бавно към кутията с вестници, като опитваше да свикне с болката. Там имаше още един фенер като онзи, който Кристъл бе взела. Той взе и допълнителни батерии.
После се отправи в посоката, накъдето беше изчезнала тя.
— Кристъл — провикна се той, а гласът му отекна в дълбокото пространство. — Стой, където си! Ще се изгубиш…
Ехото долетя до Кристъл и тя се поколеба за миг. Да спре? В никакъв случай! Тя ускори крачки, притеснена, че гласът му не се чува толкова отдалеч, колкото предишния път, когато с такава болка бе извикал, че я обича. Кой беше този мъж, чудеше се Кристъл, който толкова много я обичаше? Кой би могъл, да бъде? Сега нямаше време да мисли за това. Трябваше да намери онзи асансьор и да стигне до хотела, откъдето бяха тръгнали. Дългата пелерина й пречеше и тя я уви два пъти около себе си и се опита да я подхване, за да не се влачи, но това бе трудно, защото държеше и фенера. Кристъл реши, че бързината е по-важна от срама и захвърли пелерината. Сигурно щеше да намери някакъв парцал да се покрие. А после щеше да потърси телефон, за да позвъни в полицията.