Мъчеше се да си спомни, къде бяха завивали, но това се оказа трудно. Премина през няколко пресечки на тунелите, които понякога се разклоняваха в повече от четири посоки. Тук и там бяха обозначени имената на улиците, написани на ръка по бетонните стени. Кристъл мина покрай „Стейт“ и „Мадисън“ преди около десет минути, но не беше сигурна, че се движи в правилната посока към хотела. „Стейт“ и „Мадисън“ минаваха през центъра на Чикаго и номерата на улиците започваха там, където се пресичаха тези двете. Само ако можеше да пробие земята и да излезе право нагоре, щеше да разбере, къде се намира. На този ъгъл беше и магазинът „Карсън, Пири, Скот и Ко“, конкурент на „Уинтроп“. Тя дори откри изхода от подземието натам, но не успя да отвори вратата му.
Сега сигурно се намираше на няколко пресечки от този магазин, но още не беше видяла името на улица. Някои от тунелите бяха запушени от изоставени вагонетки, вероятно използвани в началото на века. Батериите на фенера започваха да се изтощават. Боже, какво щеше да прави без светлина? Трябваше да открие хотела…
— Кристъл! Къде си?
По гърба й пролазиха тръпки. Гласът на Ерик прозвуча доста близо! Защо не беше го ударила силно, за да загуби съзнание, ядосваше се тя. Глупачка! Защо го беше съжалила? Той очевидно бързо се бе възстановил, за да тръгне след нея.
Тя отново затича и стигна до друга пресечка. Вдигна фенера да прочете улицата, а светлината му съвсем слабо проблясваше. Вече започваше да гасне. Младата жена се паникьоса и го разтърси. После го удари. И тогава той изгасна. Внезапно тя се озова в пълен мрак и нищичко не виждаше.
— Не! — изпищя Кристъл. Протегна ръка да докосне стената, пристъпи напред и се блъсна. Удари челото си в една от извивките. Спъна се в някаква изскочила релса. Изтърва фенера. Студеният бетон опря в тялото й. Ребрата и раменете я заболяха и чак тогава тя осъзна, че е паднала. Протегна ръце, но дори и тях не виждаше. Изправи се на колене, съвсем безпомощна. Щеше да си умре тук, в катраненочерния мрак, от глад и жажда.
Обзета от ужас, тя се разплака неудържимо. Имаше само една надежда — Ерик да я открие. Мъжът, от когото бе избягала от страх, бе единственият, който можеше да я спаси.
— Кристъл? — Гласът на Ерик отекна в далечината на тунела.
— Тук съм! — извика през сълзи тя.
— Къде?
— Не знам — едва изрече тя. — Фенерът ми угасна.
— По дяволите! Знаех си, че ще се изгубиш!
Грубият му тон я разплака още повече.
— Престани да ревеш и не спирай да говориш! Трябва да се ориентирам по гласа ти.
— Тук съм. Минах преди малко през „Стейт“ и „Мадисън“.
— В коя посока?
— Не знам!
— Много умно, нали? — Сърдитият му глас се чу по-отблизо.
— Опитвах се да избягам от теб! — изкрещя тя, за да се оправдае. — Ти ме отвлече.
Отговор нямаше. Тишината бе нарушена само от тътрене на крака.
— Ерик?
Тишина.
— Ерик!
— Какво?
— Н-нали искаше да говоря.
— Тогава продължавай. Не виждам защо трябва да отговарям на разни оплаквания.
Тя разбра, че няма да е добре да го ядосва повече. Преглътна онова, което бе останало от гордостта й и каза:
— Извинявай.
— За какво да извинявам?
— За… за това, че се оплаквам.
— Тъй ли? Да не би да искаш да кажеш, че тук при мен ти харесва?
— Аз… е, някои неща — опита се да отвърне тя.
— Какви например?
— Харесаха ми… свещите. И виното.
— А аз? Аз не ти ли харесвам? — подигравателно попита той.
— Х-харесваш ми.
— Лъжкиня.
— Много е трудно да харесваш някого с маска, Ерик.
— Тогава защо се преструваше? С горещите целувки и така нататък. Голяма артистка си.
Кристъл прехапа устни. Отвращаваше я мисълта, че трябва да се оправдава, за да се измъкне. Дори да я открие, отново щеше да попадне в старото положение. Само дето този път той щеше да е ужасно ядосан. Сигурно щеше да й го върне, дори да я набие. Може би щеше да е по-добре да не я открие. И тя да си умре самичка в мрака, но да избегне отмъщението му.
След няколко минути той изкрещя:
— Кристъл?
Тя се поколеба, обзета от ужас, не знаеше, какво да направи, кое бе по-доброто — дали да умре, или да бъде измъчвана, дори и убита.
— Кристъл!