Страхуваше се да отговори. Гласът му се чуваше все по-близо.
— Кристъл, не си играй!
Няма да си играя, помисли тя, а голото й тяло потръпна, обвито от невидимия и студен воал на ужаса. Смъртта няма да дойде толкова бързо, реши тя.
Внезапно в далечината на тунела проблесна светлина. Кристъл погледна натам. Светлината ставаше все по-ярка и скоро тя видя и неясната фигура, която се движеше насам. Кристъл дочу тракането по бетонния под, после забеляза патерицата.
Само на няколко стъпки от нея, Ерик се надвесваше, подпрян на патерицата, и осветяваше лицето й. Кристъл извърна очи и инстинктивно покри е ръце голите си гърди. По бузите й се стичаха сълзи от страх и унижение.
— Жалка гледка си — пошепна той. — Никога не съм мислел, че ще те видя толкова изплашена. Но все пак предизвикателно красива. Нежна, гола и безпомощна. — Той премести фенера в ръката, с която държеше патерицата, а с другата започна да разкопчава ризата си.
Кристъл разтревожено следеше движенията му. Какво се гласеше да й стори? Тя се приготви да скочи и да побегне.
— Не мърдай! — заповяда й той и тонът му я накара да замръзне.
— Моля те, недей — изрече тя, на колене пред него. — Аз… ще се подчиня, ако обещаеш да не ми причиняваш болка.
Той я изгледа, докато измъкваше ризата от панталона си.
— Да се подчиниш ли? — Интересът му издаваше и подигравка. — И какво означава това?
Тя още веднъж осъзна, че ще е по-добре да не се съпротивлява, ако иска да остане жива. Не бе сигурна, че е най-разумното, но в този момент нищо друго не й идваше наум.
— Ако… ако все още искаш…
— Какво? И ти няма да ме праснеш с фенера отново? — и той премести поглед. — Я ми го подай всъщност. — Той посочи фенера, който стоеше между двама им.
За да направи това, тя трябваше да протегне едната си ръка. Опита се да покрие гърдите си с другата, доколкото можа, й му подаде фенера, трепереща от ужас, че той на свой ред би могъл да я удари.
— Недей…
Ерик го взе и го закачи на колана си.
— И престани да си притискаш гърдите така. Изглеждаш само още по-привлекателна. Почакай. — Той подпря патерицата си на стената и започна да съблича ризата си. И слабата светлина бе достатъчна да разкрие широките му рамене и мускулестите гърди. Тя се разтрепери и притисна още по-силно длани към гърдите си.
— Моля те… — ужасено пошепна тя. В отговор той й подаде ризата си.
— Облечи я. И не си губи времето да молиш за милост. Изобщо не те желая повече.
Смутена, тя грабна дрехата и бързо я навлече. Ръкавите й бяха твърде дълги, а и цялата й беше доста голяма. Докосването на плата и припомни предишните му ласки. Тя го погледна с широко отворени очи, а той се пресегна към патерицата си.
— Не ме зяпай така. Ставай! — нареди той.
Младата жена се изправи, а ризата неочаквано се разтвори и Кристъл побърза да я прихване и да се обгърне.
— Закопчай я.
С треперещи пръсти тя се подчини, вбесена, че няма никакъв изход. Но дали в някакво скрито кътче на съзнанието си не се ядосваше повече, защото я беше отхвърлил? Трябваше да прогони тази мисъл от главата си! Да не би да искаше обратното?
Разбира се, че не!
Но… да чува нежния му глас… да усеща чувствените му ласки… да се замайва от неговата страст… Кристъл, ти полудяваш, каза си тя. Трябваше да се радва, че не го интересува повече.
Той посочи напред с патерицата си:
— Тръгвай до мен, от другата страна на релсата, за да те виждам.
Не можеше да я дърпа след себе си като преди, когато я водеше през тунелите. Ала беше толкова тясно, че нямаше място за двамата един до друг. Тя тръгна и установи, че има малко разстояние. И все пак предпочиташе да държи ръката му. Това е безумие, помисли си тя. Как можеше да очаква да я закриля и да й помага, щом като я беше довел тук? Той бе нейният похитител! Ако не беше той, нямаше да това положение.
Обърканото й мислене сигурно бе в резултат на това, че бе напълно зависима от него. Чувала бе за синдрома на отвлечените, които се привързваха към похитителя, който ги държеше затворени. Ерик бе едновременно опасният й похитител и единствената й надежда да остане жива. Сигурно затова се чувстваше така уязвима. А когато бе станал по-груб, предишната му нежност й липсваше. Но това й се струваше нормално.
Известно време вървяха мълчаливо. Ерик бе вперил очи напред и я поглеждаше само от време на време, за да се увери, че го следва.
— Как е кракът ти? — осмели се да попита тя.
Той горчиво я изгледа:
— Твоята престорена загриженост ме развълнува.
— Не можеш да обвиняваш един затворник, че се е помъчил да избяга — каза тя с надеждата да се разберат. — Можех да те ударя и по главата, да те оставя в безсъзнание или направо да те убия.