— Не, не е възможно да си Джей — измърмори разочаровано тя. За миг й се беше сторило, че е разкрила тайната, кой е Ерик.
Той продължи да върви, без да продума. Но тя имаше още много въпроси.
— Защо…
— Нали казах да говориш, само ако си попитана нещо? — нетърпеливо я прекъсна Ерик.
— Да — отвърна тя и се почувства наказана: Защо пак й се сърдеше? Беше достатъчно търпелив да отговори на въпросите за Тони, а сега…
— Тогава изпълнявай! Изморен съм.
Тя яростно го изгледа, но не продума, докато стигнаха до „Уинтроп“.
Трите свещи още проблясваха меко върху масата. Светлосините чаршафи бяха смачкани. Всичко бе тихо и потънало в сенки. Нищо не се беше променило. Само дето сега Кристъл носеше голямата риза на Ерик, която стигаше до бедрата й, а той бе полугол. Тази смяна в положението й харесваше. Чувстваше се по-удобно, по-сигурна и не така смутена. Удоволствие беше да гледа мускулестото му тяло, но което нямаше нито косми, нито излишни тлъстини. Гърдите му бяха добре оформени, а раменете и ръцете — здрави и прекрасно развити. Искаше й се да го попита, къде е постигнал тези резултати, но нали й беше забранено да говори.
Той хвърли изтощения фенер в коша с вестниците и тръгна към леглото. Подпираше се на патерицата и едва успя да седне, свил лице в болезнена гримаса.
Тя стоеше на крачка от него, наблюдаваше го и реши, че все пак трябва да се обади.
— Да ти подам ли нещо? Имаш ли някакви обезболяващи лекарства?
— Сега на медицинска сестра ли ще ми се правиш? — процеди той.
— Исках само да помогна.
— В хладилния шкаф има минерална вода. Подай ми една бутилка. И ти си вземи. И хапни нещо.
Добре — отвърна тя и му подаде пластмасовата бутилка, взе една и за себе си. Извади от плика с храната бяло грозде, парче бри и франзели. За сиренето имаше пластмасов нож. Тя разкъса гроздето на чепки и раздели франзелата. После му подаде част от всичко.
Той пиеше вода, после затвори бутилката и каза:
— Не съм искал хляб.
— Но трябва да хапнеш.
— Не съм гладен.
— Ерик, имаш ли аспирин? Може да вземеш против болките.
Очите му пробягнаха към едно чекмедже на малката масичка, което тя не беше забелязала досега. Без да чака, рискувайки да предизвика гнева му, тя го отвори. Вътре имаш: две шишенца с лекарства, но без етикети. Сигурно и тях е задигнал от магазина, помисли си тя.
— Това ли са успокоителните? — попита тя.
— Да, но няма да взема — отвърна той, сякаш в момента бе взел това решение.
— Защо?
— Защото ме отпускат.
— Е, и какво от това? А, да — разбра тя. — Страхуваш се да не избягам, ако заспиш.
— Все по-бързо схващаш.
— Няма да избягам — увери го тя.
— Наистина ли? — иронично попита той.
— Наистина. Няма да избягам. Страх ме е да не остана сама в тъмното. Никъде не искам да вървя без теб или ако не отвориш тази врата към „Уинтроп“ — призна тя. — Ще бъде глупаво да опитвам пак. Така че повярвай ми и си лежи спокойно.
— Да ти повярвам ли? Както ти на мен? — подразни я той.
Тя наведе глава.
— Много е трудно да повярваш на човек с маска, който отказва да признае, кой е всъщност. Но… започвам да вярвам на онова, което ми разказа за Тони и за всичко друго. Изглежда доста неща знаеш. И наистина се погрижи за мен, макар и с неприязън понякога.
— С неприязън? — не проумя той.
— Да. Виж, как ми заповядваш. Даже и сега си ядосан.
— О, значи гостенката се оплаква от условията!
— Да!
— Съжалявам, не сме в хотел „Риц“. Това е най-доброто, което мога да предложа.
— Нямам предвид това. Само… ако можеше отново да бъдеш по-любезен, както беше в началото…
— Преди да имитираш екстаз, а после да ме удариш с фенера ли?
— Не съм се преструвала…
— О, да, наистина се вживя в играта си. Малко извивки, малко тихи стенания и въздишки, доста добре се справи. А и ударите с фенера си бяха съвсем истински.
— Съжалявам! Но ако ми беше казал повече, когато ме доведе тук, може би щях да ти повярвам така, както започвам да ти вярвам сега, когато ми обясни някои неща.
Той се наведе и остави бутилката на пода.
— Добре. Печелиш. Страхувах се да ти кажа всичко, за да не разбереш, кой съм всъщност. Исках да запазя тайната за себе си, за да… за да имаме възможност да се опознаем отново по начин, различен отпреди — и той се усмихна горчиво, сякаш се подиграваше на себе си. — Не ми дойде наум, че когато ти подскажа някои неща, ти ще продължаваш да не се досещаш, кой съм.