— Защо просто не ми кажеш и да приключим с това? — раздразнено го помоли тя.
— В този миг и двамата бихме изпаднали в неудобно положение — мрачно отвърна той. — Засега предпочитам анонимността си. — Той погледна часовника си: — Вече е два през нощта. Ще научиш истината още преди да съмне.
— Обещаваш ли?
— Да.
— И после… ще си тръгнем ли оттук?
— Искам да дам още няколко часа на полицията, после ще им се обадя, за да видя дали всичко е под контрол и дали са прибрали Тони.
— Ти за полицията ли работиш? — учудено попита тя.
— Да — уморено отвърна той. — Как мислиш, че бих отвлякъл някого, без предварително да уговоря условията?
Тя рязко въздъхна.
— Ерик, откъде мога аз да знам, какво би направил ти? Даже не се сещам кой си.
— Хайде замисли се малко.
— Полицай ли си?
Ерик притисна с длани маската върху лицето си и се отпусна обратно на възглавницата.
— Не, не, не! — после я погледна. — Ще ми направиш ли услугата да спреш да отгатваш? Дори не подозираш колко ме унижаваш, като не можеш да се сетиш.
— А ти ме унижаваш, като не ми казваш — отвърна му тя.
Видя го как се мъчи да вдигне краката си на леглото. Явно много го болеше. Тя се наведе и му помогна да качи ранения си крак.
— О! Боже! — извика той.
Очите и се напълниха със сълзи при мисълта, че тя му е причинила това страдание. Наведе се над него.
— Моля те, вземи лекарството — после докосна гърдите му и уплашено дръпна ръката си. — Но ти имаш треска!
— Вероятно раната отново се е инфектирала — промълви той едва-едва. — Дай ми две хапчета от шишенцето със зелената капачка, моля те.
— Ей сега — отвърна тя и посегна към чекмеджето. Разбра, че това е антибиотик. Подаде му две хапчета заедно с водата, а той се опита да седне, за да преглътне. — А успокоителното? Вземи и него, Ерик. Имаш нужда да поспиш и да си починеш.
Той втренчи в нея суровия си зелен поглед.
— Ще остана при теб — обеща тя. — Къде бих могла да отида? Обратно в тунелите, за да се загубя пак? Не съм толкова глупава.
— Пък аз се чудех…
Тя стисна устни и не отвърна на обидата.
— Моля те да го вземеш. Не желая да те гледам, как страдаш заради мен.
— Нищо ново — измърмори той.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя.
— Дай ми едно хапче от другото шишенце — нареди той, без да обръща внимание на въпроса й.
Тя му подаде лекарството, гледаше как го изпива и си мислеше, колко добре би било, ако бе отвърнал на въпроса й. Наистина ли я обичаше? Ако е така, тя се чудеше защо и как се бе влюбил в нея. Кога? И от колко време? И защо никога не й го беше казвал? Много мъже се бяха влюбвали в нея от училище насам. Може би Ерик е един от тях. Не й се вярваше обаче да го е забравила. Не можеше да изтрие такъв мъж от паметта си ей така. Успокоена, че си е взел лекарството, тя върна шишето отново в чекмеджето и попита:
— Няма ли да хапнеш нещо?
— Дай ми хляба и сиренето.
Тя се усмихна и бързо посегна към сандвичите, които беше приготвила на масата. Взе и своята половина франзела със сирене и бутилката с вода и приседна до него на леглото. Той се подпря на лакът и започна да яде.
— Наистина изглеждаш уморен — загрижено се обади тя, когато привършиха.
— Как виждаш под маската ми?
— Движенията ти те издават. Умората в гласа. Но ще се оправиш, нали?
— И по-зле съм бил. Ти хапна ли?
— Да.
— Легни до мен.
— Какво?
— Не се притеснявай. Твърде съм уморен, за да мисля за друго, дори и да искам. Пък и вече ти казах, че не желая.
Тя не знаеше, как ще понесе близостта на тялото му отново. В съзнанието й се появи образът му отпреди — надвесен над нея, как я гали и целува. Притесняваше я дори мисълта да се докосне до него, въпреки треската му.
— Не, не.
Той здраво я стисна за ръката.
— Лягай тук — тихо й заповяда и я придърпа към себе си.
— Но…
— Недей да спориш! Още си моя пленница. Нищо, че съм с треска. Пак съм много по-силен от теб. — Той я дръпна върху себе си. — Искам да съм сигурен, че ще бъдеш тук, когато заспя.
— Нали ти казах…
— Може и да съм луд, но откакто се престори, че ме харесваш, а после ме халоса с фенера, не мога да ти вярвам. И споменът, и болката са още живи. Искам те до себе си. Ще усетя и най-малкото ти движение. Лекарството ме унася, но сънят ми е лек — дрезгаво я предупреди той. — Само да мигнеш и ще се събудя. И после ще отговаряш.
Доплака й се. Нещата тъкмо бяха тръгнали добре, защо отново трябваше да става груб? Защо пак искаше да я изплаши, точно когато бе започнала да се успокоява в присъствието му? Вероятно треската го изнервяше.