Той преглътна.
— Не. — Гласът му прозвуча дрезгаво, за да възпре собствените си, а и нейните чувства. — Няма време. Трябва да вземем това-онова. — И той я хвана за ръката и я повлече по коридора към едни стълби. — Знаеш ли, как изглеждаш? Не искам баща ти да те види така.
Тя го прегърна и се облегна на него, докато се качваха към етажа, пълен с елегантни стоки.
— Не ме интересува, как изглеждам. И никого не искам да виждам. Искам да бъда само с теб. — Тя го погледна, а очите й преливаха от желание. — Кога пак ще се любим? — тихо пошепна тя.
Ерик се развълнува. Но нямаше време и за това, каза си със съжаление той. Щастлив беше, че тя го желае. Дали щеше отново да се чувства така, когато разбереше, ако не той?
— Не знам, Кристъл — нервно й отвърна той.
— Не казвай, че не знаеш — помоли го тя, а в очите й нахлу тъга.
Това вече му дойде много. Сега точно не трябваше да се поддава на чувствата си. Всеки миг щяха да се появят полицията, баща й и репортерите. Той я поведе към щанда с дамски дрехи.
— Хайде, потърси си нещо. Има някакви рокли.
Кристъл разсеяно порови из дрехите по закачалките; очевидно нямаше настроение да избира. Гледаше наоколо и сякаш не желаеше да се подчини. Изведнъж измъкна някакви черни панталони, провери, кой номер са и се наведе да ги обуе. После запаса краищата на бялата риза.
Ерик учудено я наблюдаваше.
— Няма ли да си намериш и подходяща блуза? — раздразнено я попита той.
Тя го изгледа.
— Не! Искам да съм с твоята риза. Ти ми я даде и тази нощ бях с нея. Няма да я съблека. — Неочаквано очите и се напълниха със сълзи, лицето й се сбърчи и тя се разплака на рамото му, както преди. — Защо пак ми се сърдиш? Нали се обичаме? Нали всичко ще се промени? И ти ще останеш с мен — и тя умоляващо го погледна.
Сърцето му се разтопи.
— Винаги ще съм наблизо, ако ти трябвам — увери я той, докато я стискаше в прегръдката си.
— Нужен си ми, Ерик — каза тя и посегна към маската му. — Повярвай ми.
Той се поколеба, изпълнен със съмнения, после целуна: топлите й устни. О, Господи, как я желаеше! — помисли си той. Може би имаха още малко време…
В този миг той чу някакъв шум и суетня от близката въртяща се стъклена врата. Вдигна глава и се огледа. Разни фотографи ги снимаха през витрините. Зад тях се виждаше черната лимузина и до нея полицейска кола, после още една, която току-що спираше.
— Тук са — пошепна той. Целуна я бързо още веднъж, сякаш за последен път. — Трябва да тръгваме, Крисиуис.
— Защо отново ме наричаш с това глупаво старо име? — попита тя с болка и объркване в очите.
— Аз ти го измислих, когато бяхме деца. — Той я обгърна с ръка и я избута към вратата.
Въздухът бе свеж и студен. Попаднаха във водовъртежа на всеобщата суматоха и внимание. Репортерите, които бяха дежурили пред дома й и сега бяха последвали лимузината, не спираха да снимат и то предимно маскираното му лице. Сега му се искаше да беше свалил тази маска. Отвсякъде стърчаха микрофони и се чуваха въпроси. Лорънс Уинтроп изтича и взе дъщеря си в прегръдките си, после протегна ръка и към Ерик.
— Благодаря ти! Успя да измъкнеш дъщеричката ми от ръцете на онзи убиец. Толкова съм щастлив сега!
Ерик кимна и промърмори:
— Няма нищо.
Беше притеснен, мразеше да бъде център на внимание: С облекчение прие предложението на детектив Фогърти, който също пристигна, да се качи в полицейската кола. Но трябваше да се сбогува с Кристъл.
Тя се държеше за баща си, но когато Ерик приближи, хвана ръката му.
— Ела с нас.
Той поклати глава и опита да скрие вълнението в гласа си.
— Трябва да отида в полицията, за да докладвам.
— Но…
— Чакат ме — отсече той. Разочарованието в очите й му късаше сърцето, но той нямаше избор. Стисна ръката й и се дръпна.
— Кога ще те видя пак? — извика след него тя.
— Не знам — отвърна той и бързо последва Фогърти. Не можеше да понесе погледа в очите й. Може би никога повече нямаше да го гледа с такава любов и обожание.
Кристъл наблюдаваше, как Ерик се качва в полицейската кола. През страничното стъкло забеляза, как той си свали маската. Но не успя да види лицето му. Колата тръгна, а на нея й се прииска да се втурне и да го спре. Защо беше така безразличен, когато се разделяха? Нали й казваше, че я обича? Какво го промени? Защо неочаквано я бе нарекъл Крисиуис, сякаш тя все още беше дете?
Баща й я поведе към лимузината през тълпата крещящи репортери. Тя трескаво прехвърляше спомените от миналото. И изведнъж от едно далечно кътче в съзнанието й изплува неочаквано жив спомен. Тя видя слабичко момче с къдрава коса, няколко години по-голямо от нея. То я дразнеше, но тя не се ядосваше. То каза: „Кристъл е смешно име и не ти подхожда. Ти не приличаш на кръгло стъклено кълбо или на твърдо парче кварц. Ти си жизнена и пълна с енергия. По-скоро като мехурче в бутилка газирана вода. Крисиуис ти прилича повече. Така ще те наричам.“ И наистина я наричаше така до края на училището. Съучениците й също започнаха да я наричат така. Това бе единственият й прякор.