Тя сви рамене.
— Не знам. Голям умник беше и винаги бе пръв в училище, а и после в колежа. И все пак беше сладък. И смел. Като тогава, когато се върна от Вашингтон, защото баща му умря и майка му имаше нужда от неговите грижи. Спомням си, как тихо страдаше на погребението. Нежна душа беше. Винаги съм го харесвала и му вярвах. Но той не беше моят тип.
Тя се облегна на дивана и си припомни последната им среща. Бяха в неговия офис. Къдравата му кестенява глава бе наведена над документите, пръснати по бюрото, докато й обясняваше всички подробности по брачния договор. Стори й се трогателен. В същото време тя вече се бе отегчила до смърт от сложнотиите в правото, а й предстоеше и проба на Фантома в Чикаго, роклята за бала, и среща с комитета, на който се бе съдействала да стане председател. Искрено му бе благодарна за вниманието и загрижеността, но…
— Да, добре, но бих искал отново да си отговориш на въпроса, какъв е твоят тип! — обади се Лорънс и прекъсна размишленията й.
— Привличането е нещо, което усещаш — отвърна му тя. — А за чувствата не може да се разсъждава.
— Но животът не е приказка като „Красавицата и Звяра“ — напомни й той, сякаш самата тя не беше наясно. — След като си наследница, която смята да се омъжи за мускулест главоч без семейство и връзки, по-добре е да се замислиш и за момент да оставиш чувствата настрана. Иначе може и да съжаляваш, ако се окаже, че Тони се интересува само от парите ти.
Кристъл нетърпеливо го погледна. Можеше и да му каже, че намира Тони очарователен, привлекателен и умен по особен малко гаменски начин и тъкмо това й допадаше. Но баща й не бе в настроение да слуша.
Той протегна ръце към нея и смекчи тона си:
— Да можеше да проявиш малко повече разум, когато с отнася до чувствата ти. Страхувах се да не се омъжиш за оня френски плейбой…
— Но той беше богат — отбеляза дяволито тя.
— Беше — това е истина! Но когато започна да те ухажва, бе напълно разорен. После се появи онзи тенисист…
— С пълна стая с награди…
— Сега пък Тони — прекъсна я баща й. — Единствено заради мускулите и склонността си да показва косматите си гърди…
— Не го харесваш само защото отказва да носи костюм с жилетка?
— Никой от твоите приятели не е носил костюм!
— Разбира се. Винаги съм търсила мъже с въображение, които не се притесняват е безполезни притежания и традиции.
— Не такива скучни и предсказуеми като мен, нали?
Кристъл му се усмихна с любов.
— Ти си ми баща. И се очаква да бъдеш предсказуем.
— Какво дочаках да чуя от единственото си дете!
В този момент някой позвъни.
— Това е Тони — бързо каза тя и скочи към вратата.
Лорънс я последва.
— И ще се преоблечеш, преди да тръгнеш, нали?
— Не!
— Нямаш ли капчица свян? И чувство за уважение? Гордост?
— Имам — отвърна му тя, докато крачеше по белия килим към мраморните плочи пред входната врата. — Всеки ден работя в гимнастическия клуб. — Всъщност клубът бе неин, баща й го купи, след като завърши колежа и не можа да избере някаква професия, в която да се развива. Той се надяваше, че новата отговорност по ръководенето на клуба ще я направи по-разумна. — Хората казват, че имам най-съвършеното тяло в Чикаго. Защо да не се гордея тогава с външния хи вид и да не се показвам? Добре е и за бизнеса ми.
— А къде отива благоприличието? Майка ти имаше толкова добър усет. Тя нямаше да те разглези като мен и да те остави да се държиш така — каза той, сякаш говореше на себе си, докато следваше Кристъл. — Щеше да знае, как да те възпитава, особено в пубертета. И щеше да те научи, как трябва да се държи една млада жена от влиятелно семейство.
Кристъл поспря и улови баща си за ръка, докато отиваха към вратата. Помисли си за майка си, починала от рак преди единайсет години. Кристъл се бе появила на бял свят, когато и двамата й родители бяха прехвърлили четиридесетте. Майка й винаги я наричаше „моето малко чудо“. След смъртта й, разбрала колко неочаквано и несправедливо рано може да приключи земният ти път, Кристъл бе решила да вземе всичко от живота. През последните години бе посветила голяма част от времето си на благотворителност и на Фондацията за изследвания за борба с рака.
— Тя и на мен ми липсва — сърдечно каза на баща си тя. — Но аз не приличам на нея. Не вярвам в благоприличието. Докъде може да те доведе то? Искам да живея. Да бъда дръзка! Искам приключения, вълнуващ мъж и също такъв живот. Знам, че ти би желал да харесам някой „подходящ“, който ще получи и твоето одобрение и ще бъде от нашия кръг. Но всички онези новоизлюпени доктори, адвокати и предприемачи от семействата, които познаваме, са заети само със собствения си успех и кариера. Като Джей; например, винаги отговорни и способни, но…